Зовът на барабана [bg]

— Да — каза тя, леките бръчки между очите ѝ изчезнаха като с магия. — Точно това си помислих. Вижте, няма да е редно да се омъжа за Макнийл или Бартън Маклоклан или за друг от тези мъже, защото това би означавало да им обещая нещо, което не мога да им дам. Но вие така или иначе не го искате, така че няма причина да не се омъжа за вас.

Той потисна силен порив да удари главата си в стената.

— Има и още как.

— Каква е тя?

— Ами например най-очевидната — баща ви със сигурност ще ми извие врата!

— Но защо? — попита тя, смръщена. — Той ви харесва; казва, че сте един от най-добрите му приятели.

— Имам честта да се радвам на уважението му — отвърна той рязко. — Обаче то много бързо ще угасне, ако Джейми Фрейзър разбере, че дъщеря му е се превърнала в съпруга и кобила за разплод на покварен содомит.

— И как ще разбере това? — попита тя. — Аз няма да му кажа. — Тя се изчерви и когато срещна гневния му поглед, внезапно избухна в смях и той неволно се присъедини към него.

— Е, съжалявам, но вие го казахте — изпъшка тя накрая, седна и избърса насълзените си очи с края на наметалото.

— О, Господи! Така е. — Той отметна разсеяно кичур коса от устата си и избърса протеклия си нос с ръкав. — По дяволите, защо нямам кърпичка? Казах го, защото е вярно. А колкото до това дали ще разбере баща ви — той вече го знае.

— Така ли? — Изглеждаше крайно изненадана. — Но аз си мислех, че той никога не би…

Проблясък на жълта престилка я прекъсна; една от кухненските прислужници беше в съседната градина. Без да каже нищо, лорд Джон стана и ѝ подаде ръка; тя се изправи тромаво и те се понесоха по сухата кафява морава, наметалата се развяваха около тях като платна.

Каменната пейка под върбата беше лишена от обичайния си чар по това време на годината, но поне бе заслонена от ледените пориви на вятъра от реката. Лорд Джон настани Бриана и седна до нея, като кихна гръмовно. Тя отвори наметалото си и зарови из пазвата си, накрая извади смачкана кърпичка и му я подаде с извинения.

Тя беше топла и миришеше на нея — дъх на момичешка плът, на карамфил и лавандула.

— Какво имахте предвид, като казахте, че ще ме научите да не си играя с огъня? — попита тя.

— Нищо — отвърна той, но сега бе негов ред да се изчерви.

— Нищо ли? — усмихна се тя. — Това беше заплаха, сигурна съм.

Той въздъхна и избърса отново лице с кърпичката ѝ.

— Вие бяхте искрена с мен. До смущаваща степен, бих казал. Така че трябва и аз… е, наистина беше заплаха. — Направи лек пораженчески жест. — Ами вие приличате на баща си, нима не разбирате?

Тя се смръщи, думите му явно не означаваха нищо за нея. После искрицата на осъзнаването проблесна и се разгоря. Тя скочи рязко и се втренчи в него.

— Не, вие… не и той! Той не би го направил!