Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Не се предполага да даваш на други своя Меч — рече Каладин. — Според обичая, само кралят и Върховните принцове правят това.
— Прекрасно. Можеш да доложиш на Сиятелната Навани, че съм проявила страшно неблагоприличие и невежество относно протокола. А засега можем ли просто да оцелеем, моля?
— Аха — отвърна Каладин и вдигна Меча. — Звучи чудесно.
Почти не знаеше как да го ползва. Упражненията с учебен меч не правеха човек познавач на истинския. За беля, от копието нямаше полза срещу толкова грамадно и добре бронирано създание.
— Впрочем… — подхвърли Шалан — може ли да не правиш онова с „долагането“, което споменах? Пошегувах се. Не мисля, че трябва да притежавам този Меч.
— И без това никой няма да ми повярва. Значи ще избягаш? Както ти казах?
— Да. Но ако можеш, поведи звяра наляво, моля те.
Каладин се замисли.
— Това е по посока на лагерите. Намерението ми беше да го подлъжа по-навътре в пропастите, та ти…
— Трябва да си взема чантата.
Луда жена.
— Борим се за живота си, Шалан. Чантата не е важна.
— Напротив, много е важна. Трябва ми, за да… Е, скиците показват Пустите равнини като модел. Това ще ми трябва, за да помогна на Далинар. Моля те, просто го направи.
— Добре. Стига да мога.
— Хубаво. И хмм, моля те, не умирай, става ли?
Внезапно Каладин осъзна, че тя е притисната до гърба му. Държи го и топлият ѝ дъх докосва шията му. Шалан трепереше, а на Каладин му се стори, че в гласа ѝ се чува как е едновременно уплашена и очарована от положението им.
— Ще се постарая. Приготви се.
Тя кимна и го пусна.
Едно.
Две.
Три.
Изскочи в пропастта, обърна се и хукна наляво, към чудовището. Проклета жена. Звярът се понесе в сенките към него. Не, това беше сянка. Огромна, надвиснала сянка, дълга и подобна на змиорка. Висеше над дъното на пропастта и се държеше с крака за стените.
Създанието се понесе напред с тръбене. Черупката му дращеше скалите. Каладин стисна Меча, хвърли се на земята и се просна под звяра. Земята се надигна, когато той замахна с щипците, но Каладин се измъкна без драскотина. Замахна диво с Меча, остави диря в скалата и не улучи чудовището.
То се сгъна, усука се под себе си и се обърна. Движението беше много по-плавно, отколкото Каладин се надяваше.
Как въобще е възможно да убия нещо подобно?, чудеше се Каладин и отстъпваше, а съществото се намести на дъното на пропастта и почна да го оглежда. Ако намушка грамадното му туловище, няма вероятност да го убие достатъчно бързо. Имаше ли сърце това нещо? Не скъпоценното ядро, а истинско сърце? Налагаше се пак да опита да мине под него.
Каладин продължи да отстъпва през пропастта в опит да отдалечи звяра от Шалан. Чудовището обаче се движеше много по-внимателно от неговите очаквания. Каладин с облекчение зърна как Шалан се измъква от цепнатината и се спуска по коридора.
— Хайде, давай — рече той и размаха Меча пред чудовището. То отстъпи малко, но не го нападна. Гледаше. Очите му бяха скрити в засенченото лице. Светлината идваше само от небето високо горе и от сферите, които Каладин беше хвърлил на дъното. Сега те бяха зад чудовището. И Мечът на Шалан светеше слабо от някаква причудлива шарка по дължината. Каладин не беше виждал досега Меч да свети. От друга страна, не беше виждал Меч на тъмно.
Вдигна поглед към отстъпващото чуждо същество с многобройните му крака, кривата глава, разчленената броня. Рече си, че знае как изглежда Пустоносен. Надали можеше да съществува нещо по-ужасно от това.
Каладин направи крачка назад и се препъна в някакъв шистокор.
Чудовището нападна.
Каладин с лекота възстанови равновесието си, но се наложи да се търкулне и да пусне Меча, та да не се пореже. Страшни щипци тракнаха край него, щом той стана и почна да отскача насам и натам. Накрая се оказа притиснат до лигавата стена на пропастта, право пред чудовището. Дишаше тежко. Май беше прекалено близо за щипците и…
Главата рязко се наведе, мандибулите се отвориха. Каладин изруга и пак се метна настрани. Изстена, стана на крака и грабна захвърления Меч. Той не беше изчезнал. Каладин знаеше достатъчно за Мечовете и разбираше, че щом Шалан му е наредила да остане, той ще остане, докато тя не го призове обратно.
Обърна се и едната щипка се спусна точно на мястото, където беше той преди миг. Каладин замахна и отсече върха на щипката, когато той докосна земята.