Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Окото се върна. Отрази образите на Каладин и Шалан, очукани и мръсни от престоя в пропастта. Каладин изглеждаше по-малко уплашен, отколкото се чувстваше. Гледаше създанието в окото и държеше отбранително копието си. Шалан беше по-скоро очарована, отколкото уплашена.
Луда жена.
Чудовището пак се дръпна. Спря малко по-нататък в пропастта. Каладин чу как се намества, за да дебне.
— Значи… — прошепна Шалан — чакаме?
По лицето на Каладин се стичаше пот. Да чакат. И колко дълго? Представяше си как стоят тук вътре, като уплашена скална пъпка в черупката си, докато водите с тътен нахлуят в пропастите.
Веднъж беше преживял буря. Едва, и то само с помощта на Светлината на Бурята. Тук щеше да е много по-различно. Водите щяха да ги понесат през пропастите, да ги блъскат в стените и камъните, да ги размесят с мъртъвците, докато те най-сетне не се удавят или не бъдат разкъсани крайник по крайник…
Много, много лош начин да умрат.
Стисна копието по-здраво. Чакаше, потеше се, тревожеше се. Пропастното чудовище не си тръгна. Времето минаваше.
Накрая Каладин взе решение. Пристъпи напред.
— Какво правиш! — просъска Шалан ужасено. Помъчи се да го задържи.
— Щом изляза — рече той, — бягай на другата страна.
— Не ставай глупав!
— Ще отклоня вниманието му. Когато се освободиш, ще го поведа далеч от теб и ще избягам. Можем пак да се срещнем горе.
— Лъжец — прошепна Шалан.
Каладин се обърна и я погледна в очите.
— Можеш сама да се върнеш в лагера. Аз не мога. Разполагаш със сведения, които трябва да стигнат до Далинар. Аз — не. Аз съм обучен войник. Може да успея да се измъкна от това нещо, след като го подлъжа. Ти не можеш. Ако чакаме тук, умираме и двамата. Трябва ли ти още логика?
— Мразя логиката. Открай време я мразя.
— Нямаме време да го обсъждаме — заяви Каладин и пак се обърна с гръб към нея.
— Не можеш да направиш това.
— Мога. — Каладин пое дълбоко дъх. — Кой знае — по-меко додаде той. — Може и да имам късмет. — Пресегна се и свали сферите от върха на копието, после ги метна на дъното на пропастта. Щеше да му е потребна по-неподвижна светлина. — Приготви се.
— Моля те — прошепна Шалан по-трескаво. — Не ме оставяй сама в пропастите.
Каладин се усмихна криво.
— Толкова ли ти е трудно да ми дадеш да победя поне в един спор?
— Да! Не, искам да кажа… В името на Бурите! Каладин, то ще те убие.
Той стисна копието. Напоследък нещата при него вървяха така, че навярно заслужаваше звярът да го убие.
— Предай извиненията ми на Адолин. Всъщност аз май го харесвам. Добър човек е. Не като за светлоок. Просто… добър човек. Никога не съм му отдавал дължимото.
— Каладин…
— Трябва да се случи, Шалан.
— Поне — отговори тя и протегна ръка над рамото му и край главата му — вземи това.
— Кое?
— Това.
И призова Меч.
72
Себични причини
„Подозирам, че сега той е по-скоро сила, отколкото личност, ако и ти да настояваш на противното. Тази сила се удържа и е постигнато равновесие.“
Каладин гледаше бляскавия метал, от който капеше влага от призоваването. Сияеше меко в гранатов цвят по няколко тънки ивици по дължината.
Шалан имаше Меч.
Обърна глава към нея и страната му допря плоското на острието. Никакви писъци. Той застина, после предпазливо вдигна пръст и докосна хладния метал.
Нищо. Писъците, които чу в ума си, когато се би заедно с Адолин, не се повториха. Стори му се много лош знак. Макар да не знаеше какъв е този звук, той имаше нещо общо с връзката му със Сил.
— Как? — попита Каладин.
— Не е важно.
— Според мен е.
— Не и сега! Виж какво, ще го вземеш ли? Нелепо е да го държа така. Ако случайно го изтърва и ти отрежа крака, сам си си виновен.
Каладин се поколеба. Гледаше отражението на лицето си в Меча. Видя трупове, приятелите му с прогорени очи. Отказваше тези оръжия всеки път, когато му ги предлагаха.
Но досега му предлагаха Меч след сражение или поне на тренировъчната площадка. Това беше различно. Пък и той не избираше да стане Броненосец; щеше да използва това оръжие, само за да защити нечий живот.
Веднъж взел решението, той се пресегна и улови Меча за дръжката. Това му подсказа поне едно — надали Шалан бе Повелител на Стихиите. В противен случай и тя навярно щеше да ненавижда това Острие толкова, колкото той го ненавиждаше.