Зовът на барабана [bg]

Лорд Джон бе спрял рязко на пътеката по време на речта ѝ. Сега се наведе бавно назад и се облегна на тухлената стена, вдигнал молитвено очи към небето.

— Господи! — изпъшка той. — Доживях да чуя подобно предложение! — Сведе глава и я погледна в очите. — Вие да не сте полудяла?

— Не — каза тя, като се опита да запази самообладание. — Това е съвсем разумно предложение.

— Чувал съм — рече той доста предпазливо, като погледна към корема ѝ, — че бъдещите майки понякога… са по-изнервени заради състоянието си. Признавам обаче, че опитът ми е крайно ограничен в това отношение… така че… може би ще трябва да извикаме доктор Фентиман?

Тя се изпъна в целия си ръст, сложи ръка на стената и се облегна до него. Нарочно го гледаше отвисоко, за да го сплаши с размерите си.

— Не, не трябва — рече му с равен глас. — Чуйте ме, лорд Джон. Не съм луда, не съм фриволна и не смятам да се превръщам в неудобство за вас в никакво отношение… напълно съм сериозна.

Студът бе зачервил светлата му кожа и по върха на носа му блестеше капка влага. Той я избърса с наметалото си и я огледа с нещо средно между интерес и ужас. Най-сетне бе спрял да се смее.

Тя усети как леко ѝ призлява, но трябваше да го направи. Надяваше се да го избегне, но явно нямаше друг начин.

— Ако не се съгласите да се ожените за мен, ще ви разоблича.

— Какво ще направите? — Обичайната му маска на изисканост се бе разпаднала, сега лицето му изразяваше единствено объркване и наченки на тревога.

Тя беше с вълнени ръкавици, но усещаше пръстите си замръзнали. Както и всичко останало, освен топлата издутина на спящото дете.

— Знам какво правихте… онази нощ, в жилищата на робите. Ще кажа на всички; на леля си, на господин Кембъл и на шерифа. Ще напиша писма — рече тя, устните ѝ бяха сковани, докато изричаше нелепата заплаха. — На губернатора и на губернатора на Вирджиния. Тук изправят п-педерастите на позорния стълб; господин Кембъл ми го каза.

Веждите му се събраха в смръщване; бяха толкова светли, че едва личаха на бялата кожа на силна светлина. Напомниха ѝ за веждите на Лизи.

— Не се надвесвайте така над мен, ако обичате.

Хвана китката ѝ и я свали с изненадваща сила. Той беше дребен, но много по-силен, отколкото бе предполагала, и тя за първи път леко се изплаши от това, което правеше.

Той я хвана здраво за лакътя и я дръпна да върви далеч от къщата. Внезапно ѝ хрумна, че смята да я отведе до реката и да се опита да я удави. Не го смяташе за вероятно, но все пак се възпротиви на посоката и се обърна към пътеките през кухненската градина.