Зовът на барабана [bg]

Той затвори очи и ги стисна за миг. После отвори едното си светлосиньо око и я погледна.

— Защо? — попита.

— Заради Роджър — каза тя и се вбеси от начина, по който гласът ѝ накъса името му. И още повече, когато една гореща сълза се плъзна по бузата ѝ. — По дяволите! По дяволите! Дори нямаше да мисля за него!

Тя избърса гневно сълзата и стисна зъби.

— Може да сте прав. Може би наистина е от бременността. Постоянно плача за нищо.

— Съмнявам се да е за нищо — каза той сухо.

Тя пое дълбоко дъх, студеният въздух нахлу в гърдите ѝ. Имаше един последен коз.

— Ако наистина харесвате жени… аз не бих могла… искам да кажа, че не искам да спя с вас редовно. Но няма да имам нищо против да спите с други… мъже или жени…

— Благодаря ви за това — промърмори той, но тя не обърна внимание, концентрирана върху нуждата да приключи.

— Но разбирам, че може да искате да имате свое дете. Няма да е редно да ви лишавам от това. Ще ви го дам, струва ми се. — Тя погледна надолу, към свитите си на корема ръце. — Всички казват, че съм създадена за майка. Просто… докато мога да забременея отново. Може да включите и това в договора… господин Кембъл сигурно ще го състави.

Лорд Джон разтри челото си, явно страдаше от силно главоболие. После отпусна ръка и хвана нейната.

— Елате да седнем, дете — рече тихо. — Най-добре ми кажете какво сте намислили, по дяволите.

— Не съм дете — рече тя. Той я погледна и като че ли промени мнението си за нещо.

— Не, не сте… Бог да помага и на двама ни. Но преди да докарате удар на Фаркард Кембъл с вашите представи за брачен договор, ще ви помоля да седнете с мен за миг и да споделите хода на мислите на вашия забележителен ум. — Той посочи към арката за официалната градина, където нямаше да се виждат от къщата.

Градината беше посърнала, но подредена. Всички мъртви стъбла от предишната година бяха изкоренени, сухите клонки окастрени и пръснати като тор по лехите. Само в кръглата леха около фонтана имаше признаци на живот; зелените шипове на минзухари стърчаха като малки таранчета, ярки и непреклонни.

Те седнаха, но тя не можеше да седи мирна. Не и пред него. Лорд Грей стана и тръгна с нея, без да я докосва, вятърът развяваше кичури руса коса пред лицето му. Той мълчеше, но слушаше, слушаше, докато тя му разказа почти всичко.

— Така че мислих и мислих, и мислих — завърши тя измъчено. — И така и не стигах доникъде. Разбирате ли? Майка ми и… татко са някъде там… — Тя махна към далечните планини. — Всичко може да им се е случило… всичко може да се е случило и с Роджър. А аз седя тук, ставам все по-огромна и нищо не мога да направя!

Погледна надолу към него и прокара облечената си в ръкавица ръка под протеклия си нос.

— Не плача — увери го, макар че плачеше.