Каменният кръг [bg]

Планирането ми беше прекъснато от сянка на прага, която затули за миг светлината. Рискувах да надзърна, седнах рязко и изпищях.

Фигурата се приближи бързо и коленичи до сламеника ми.

— Не вдигай шум, жено — каза Исмаил. — Сам съм.

— Добре. — Студена пот пълзеше по лицето ми и усещах как сърцето ми бумти като парен чук. — Аз и без това знаех, че си ти.

Бяха отсекли главата на крокодила и отрязали езика и долната част на вътрешността на устата. Сега Исмаил носеше огромното студенооко нещо на главата си като шапка и очите му едва блещукаха в дълбините под щръкналите зъби. Празната челюст висеше в мрачна усмивка и криеше долната половина на лицето му.

— Егунгун не те нарани? — попита той.

— Не. Благодарение на мъжете. Е… защо не вземеш да го свалиш, а?

Той игнорира молбата ми и седна на пети, явно мислеше какво да ме прави. Не можех да видя лицето му, но тялото му изразяваше крайна нерешителност.

— Защо си тук? — попита след малко.

Поради липса на по-добра идея, му казах. Той не смяташе да ме удари по главата, иначе щеше да го е направил вече, когато припаднах до реката.

— О… — Крокодилската муцуна се сведе леко към мен, той мислеше. Малко влага покапа от голямата ноздра върху голата ми ръка и аз я избърсах с тръпка в полата си.

— Господарката не е тук тази нощ — каза той най-сетне, сякаш се чудеше дали може да ми довери тази информация.

— Да, знам. — Събрах крака под себе си, готова да се изправя. — А ти дали ще… или някой от мъжете… да ме заведете пак до голямото дърво до реката? Съпругът ми ще ме търси — добавих.

— Май е взела и момчето — продължи Исмаил.

Бях се ободрила, когато потвърди отсъствието на Гейли; но сега пак се паникьосах и усетих бумтене в гърдите си.

— Отвела е Иън? Защо?

Не виждах лицето му, но очите в крокодилската маска светеха някак развеселени — но само отчасти.

— Тя обича момчета — каза той с презрение, което ясно изразяваше мнението му по въпроса.

— Така е. Знаеш ли кога ще се върне?

Дългата зъбата муцуна се вдигна внезапно, но преди да отговори, усетих, че някой стои зад мен, и се обърнах на сламеника.

— Познавам те — каза тя, широкото ѝ гладко чело беше леко смръщено. — Нали?

— Да, срещнали сме се — отвърнах, опитвах се да преглътна сърцето си, което пак беше скочило в устата ми от изумление. — Как… как сте, госпожице Кембъл?

Очевидно много по-добре от последната ни среща, въпреки факта, че вълнената рокля сега бе заменена с широка роба от бял памук, препасана с доста опърпана ивица от същата материя и оплескана в тъмносиньо с индиго. Лицето и фигурата бяха отслабнали обаче и тя бе загубила отпуснатия си заради обездвижването вид.