Каменният кръг [bg]

Мъжете с коловете се приближиха по заповед на водача си. Усетих как почти приятното сковаване на шока се разстила в мен и в това ми състояние дори не ми се стори изненадващо, че водачът е Исмаил.

— Хуве! — каза той и направи резки жестове с дланите нагоре, за да подчертае думите си. Двама от мъжете бяха пъхнали коловете под търбуха; а трети успя да нанесе добър удар покрай мятащата се глава и заби кола си в гърдите.

— Хуве! — извика отново Исмаил и тримата напънаха силно коловете. С пльокащ звук влечугото се преобърна и се стовари по гръб, коремът му внезапно блесна бял на светлината на факлите.

Мъжете с факлите пак се разкрещяха и ушите ми писнаха. После Исмаил им каза нещо, протегнал ръка с дланта нагоре. Не разбрах думата, но като нищо можеше да е „скалпел“. Интонацията — и резултатът — бяха същите.

Един от факлоносците бързо извади нож от препаската си и го сложи на дланта на водача. Исмаил се обърна и заби върха на ножа дълбоко в гърлото на крокодила, точно където люспите на челюстта се свързваха с врата.

Кръвта плисна черна. Всички мъже отстъпиха на безопасно разстояние и загледаха предсмъртната ярост на огромното влечуго с респект и дълбоко задоволство. Исмаил се изправи, ризата му беше бяло петно на фона на тръстиките; за разлика от останалите, той бе напълно облечен, но бос, а от колана му висяха малки кожени кесийки.

Вероятно заради някакъв номер на нервната система аз през цялото време се бях задържала права. Настойчивите съобщения от краката ми най-сетне стигнаха до мозъка и седнах внезапно в калта с издуващи се поли.

Движението ми привлече вниманието на Исмаил, който се обърна към мен с широко отворени очи. Другите мъже също се обърнаха и се чуха няколко изумени коментара на различни езици.

Аз не обръщах много внимание. Крокодилът още дишаше, на мъчителни, къркорещи хрипове. Аз също. Очите ми бяха втренчени в дългата люспеста глава, окото с продълговатата зеница сияеше в зеленикавозлатно като турмалин и ми отвръщаше със странно безразличен поглед. Обърнатата надолу зъбата уста все още изглеждаше ухилена.

Калта беше хладна и гладка под бузата ми, черна като гъстата струя, която течеше между люспите на влечугото. Сега тонът на въпросите и коментарите се беше променил, звучеше тревожно, но аз не ги слушах.