Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Той вдигна ръце и започна да пее. Някаква тръпка се плъзна по гръбнака ми и се сви в основата му, там, където трябваше да е опашката. Сега, когато не виждах лицето му, сякаш наистина слушах гласа на Джо; дълбок и меден, с мощ, която привличаше вниманието. Ако затворех очи, това щеше да е Джо, с блещукащи очила и просветващ златен зъб в усмивката.
После пак отворих очи и почти се изненадах, когато видях зловещата усмивка на крокодила и огъня в златистозелените жестоки очи. Устата ми беше пресъхнала, ушите ми жужаха.
Определено приковаваше вниманието; нощта около огъня беше пълна с очи; големи, черни и блестящи; тихи стонове и викове бележеха паузите в песента.
Затворих очи и разклатих силно глава. Хванах се за ръба на дървената пейка, за да усетя грубата ѝ реалност. Знаех, че не съм пияна; но билката в рома беше силна. Усещах как пълзи като змия из кръвта ми, стисках здраво очи и се борех с нея.
Не можех да запуша ушите си обаче, нито да спра издигащия се и затихващ глас.
Не знам колко време е минало. Дойдох на себе си със сепване, внезапно осъзнала, че барабанът и пеенето са спрели.
Около огъня цареше абсолютна тишина. Чувах тихото пърхане на пламъците и шумоленето на листата на захарната тръстика заради вятъра; както и бързото топуркане на плъх по сламения покрив на колибата зад мен.
Опиатът още беше в кръвта ми, но ефектът му отслабваше; усещах как съзнанието ми се избистря. Но същото не можеше да се каже за хората в тълпата; очите им бяха приковани в една точка и не примигваха, като стена от огледала, и внезапно си спомних за вуду легендите от моето време — за зомбита и хунганите, които ги създават. Какво беше казала Гейли? Във всяка легенда има малко истина.
Исмаил заговори. Беше свалил крокодилската глава. Тя лежеше на земята в краката му и очите ѝ тънеха в сенки.
— Ils sont arrivèes — каза тихо Исмаил. — Те идват. — Вдигна влажното си изтощено лице и се обърна към тълпата.
— Кой пита?
И сякаш в отговор, млада жена с тюрбан излезе напред, все още замаяна и олюляваща се, и коленичи на земята пред подиума. Сложи ръка върху една от дървените фигурки — грубо изображение на бременна жена.
Очите ѝ се вдигнаха с надежда и макар че не разпознах думите, които изрече, ми стана ясно какво пита.
— Ая, гадо — каза глас до мен, но не беше на Маргарет Кембъл. Беше глас на стара жена, пресеклив и висок, но уверено даде положителен отговор.
Младата жена ахна от радост и се просна по очи. Исмаил я побутна леко с крак; тя стана бързо и се върна в тълпата, като стискаше малката фигурка, клатеше глава и мърмореше: „Мана, мана“.
След това дойде млад мъж, който много приличаше на жената, сигурно ѝ беше брат. Клекна и докосна главата си, преди да заговори:
— Grandmère — каза той носово. Бабо?
Зададе въпроса си, като гледаше срамежливо към земята.
— Жената, която обичам, ще отвърне ли на любовта ми? — Клонката жасмин беше негова; той я държеше така, че тя докосваше босия му прашен крак.
Жената до мен се засмя, старият ѝ глас беше ироничен, но не и подигравателен.
— Certainment — отговори тя. — Отвръща; ама и на още трима. Намери друга; не толкоз щедра, но по-свястна.
Младият мъж се оттегли покрусен и беше заменен от по-възрастен.
Този заговори на африкански език, но с горчивина и докосна една от глинените фигурки.
— Сетато хойе — каза… кой? Гласът се беше променил. Този път беше мъжки, на зрял, но не възрастен мъж, който отговори на същия език с гневен тон.
Погледнах настрани и въпреки жегата от огъня усетих как по ръцете ми плъзва студ. Това вече не беше лицето на Маргарет. Чертите бяха същите, но очите светеха втренчени в мъжа, устите бяха стиснати мрачно и властно, а бледата шия се издуваше като на жаба от усилието да говори като онзи, който спореше с питащия.
„Те са тук“ — беше казал Исмаил. Наистина, те бяха тук. Той стоеше встрани мълчалив, но зорък, и видях как очите му спират за миг на мен, преди да се върнат към Маргарет. Или онова, което беше тя сега.
Те. Един по един хората се приближаваха, коленичеха и питаха. Някои говореха на английски, други на френски, или на робски наречия, чуваше се и африканската реч на изгубените им домове. Не можех да разбера всичко, но когато говореха на френски или английски, често започваха с уважителното „дядо“ или „бабо“, и веднъж с „лельо“.