Каменният кръг [bg]

Исмаил заговори. Беше свалил крокодилската глава. Тя лежеше на земята в краката му и очите ѝ тънеха в сенки.

— Ils sont arrivèes — каза тихо Исмаил. — Те идват. — Вдигна влажното си изтощено лице и се обърна към тълпата.

— Кой пита?

И сякаш в отговор, млада жена с тюрбан излезе напред, все още замаяна и олюляваща се, и коленичи на земята пред подиума. Сложи ръка върху една от дървените фигурки — грубо изображение на бременна жена.

Очите ѝ се вдигнаха с надежда и макар че не разпознах думите, които изрече, ми стана ясно какво пита.

— Ая, гадо — каза глас до мен, но не беше на Маргарет Кембъл. Беше глас на стара жена, пресеклив и висок, но уверено даде положителен отговор.

Младата жена ахна от радост и се просна по очи. Исмаил я побутна леко с крак; тя стана бързо и се върна в тълпата, като стискаше малката фигурка, клатеше глава и мърмореше: „Мана, мана“.

След това дойде млад мъж, който много приличаше на жената, сигурно ѝ беше брат. Клекна и докосна главата си, преди да заговори:

— Grandmère — каза той носово. Бабо?

Зададе въпроса си, като гледаше срамежливо към земята.

— Жената, която обичам, ще отвърне ли на любовта ми? — Клонката жасмин беше негова; той я държеше така, че тя докосваше босия му прашен крак.

Жената до мен се засмя, старият ѝ глас беше ироничен, но не и подигравателен.

— Certainment — отговори тя. — Отвръща; ама и на още трима. Намери друга; не толкоз щедра, но по-свястна.

Младият мъж се оттегли покрусен и беше заменен от по-възрастен.

Този заговори на африкански език, но с горчивина и докосна една от глинените фигурки.

— Сетато хойе — каза… кой? Гласът се беше променил. Този път беше мъжки, на зрял, но не възрастен мъж, който отговори на същия език с гневен тон.

Погледнах настрани и въпреки жегата от огъня усетих как по ръцете ми плъзва студ. Това вече не беше лицето на Маргарет. Чертите бяха същите, но очите светеха втренчени в мъжа, устите бяха стиснати мрачно и властно, а бледата шия се издуваше като на жаба от усилието да говори като онзи, който спореше с питащия.

„Те са тук“ — беше казал Исмаил. Наистина, те бяха тук. Той стоеше встрани мълчалив, но зорък, и видях как очите му спират за миг на мен, преди да се върнат към Маргарет. Или онова, което беше тя сега.

Те. Един по един хората се приближаваха, коленичеха и питаха. Някои говореха на английски, други на френски, или на робски наречия, чуваше се и африканската реч на изгубените им домове. Не можех да разбера всичко, но когато говореха на френски или английски, често започваха с уважителното „дядо“ или „бабо“, и веднъж с „лельо“.