Каменният кръг [bg]

Едва не изпуснах оръжието. Всичко се случваше твърде бързо за мен. Отчаяно се надявах Джейми и хората му да са открили Иън и да са се върнали до реката… със сигурност щяха да дойдат в къщата, ако не се появях на срещата.

Вдигнах малко пищова, смятах да кажа на преподобния да тръгне по прохода към кухнята; не се сетих за друго, освен да го заключа в някой от килерите.

— Мисля, че ще е най-добре… — започнах и тогава той скочи към мен.

Пръстът ми стисна спусъка по рефлекс. Откатът беше много силен, оръжието подскочи в ръката ми, малкото облаче дим се завъртя покрай лицето ми и очите ми се насълзиха.

Не го бях уцелила. Бях го стреснала, но сега лицето му започваше да изглежда доволно. Без да каже нищо, бръкна в палтото си и извади метална кутия, дълга шест инча. От единия ѝ край се подаваше бяла рогова дръжка.

Забелязвах всичко с ужасяващата яснота, характерна за кризите — от резката в края на острието, когато го извади от ножницата, до аромата на розите, които беше настъпил, докато вървеше към мен.

Нямаше къде да бягам. Стегнах се да се защитавам, но знаех, че е безсмислено. Пресният белег от сабята на пирата още ме болеше и при това напомняне за предстоящото плътта ми се сгърчи. Нещо синьо просветна в периферното ми зрение и чух едно сочно пук, сякаш някой пуска диня от голяма височина. Преподобният се обърна бавно на пета с широко отворени очи и пребледняло лице. В този миг приличаше на Маргарет. После падна.

Падна внезапно, не протегна ръка да се задържи. Една от масичките полетя и пръсна потпури и полирани камъни. Главата на преподобния се удари в пода до краката ми, отскочи леко и остана неподвижна. Отстъпих конвулсивно назад и се притиснах в стената.

На темето му имаше ужасяваща вдлъбнатина. Лицето му промени цвета си пред очите ми, избеляваше от червеното на гнева към белезникаво бяло. Гърдите му се надигнаха, спаднаха, застинаха, и пак се надигнаха. Очите бяха отворени; устата също.

— Це-ми тук, Първа съпруго? — Китаецът прибра торбата с каменните топчета в ръкава си.

— Да, тук е… навън. — Махнах неопределено към верандата. — Какво… той… ти наистина ли…? — Усещах как вълните на шока пълзят по мен и се опитвах да ги отблъсна, затворих очи и поех дълбоко дъх.

— Ти ли беше? — попитах със затворени очи. Ако щеше да ми прави дупка на главата, не исках да гледам. — Той истината ли каза? Ти ли издаде мястото на срещата при Арброут на сър Пърсивъл? Кой му каза за Малкълм и за печатницата?

Не последва нито отговор, нито движение, и след миг отворих очи. Той стоеше там и гледаше преподобния Кембъл.

Арчибалд Кембъл лежеше неподвижно като мъртвец, но още не беше мъртъв. Черният ангел обаче идваше; кожата му вече имаше познатия зеленикав оттенък на умиращите. Все пак дробовете му работеха, поемаха въздух със свистене.

— Значи не е бил англичанин — казах аз. Ръцете ми бяха влажни и аз ги обърсах в полите си. — Английско име. Уилъби.