Каменният кръг [bg]

Вероятно към трийсетина души, мъже, жени и деца, се бяха събрали около огъня, смееха се и разговаряха. Един мъж още пееше тихичко, превит над очукана китара.

При появата ни друг мъж се извърна рязко и каза нещо, което прозвуча като „Хау!“. Разговорите и смехът спряха, настана уважителна тишина.

Исмаил тръгна бавно към тях, крокодилската глава се хилеше. Огънят сияеше по лица и тела като полиран кехлибар и стопен карамел, тъмните очи бяха вперени в нас.

Близо до огъня имаше малка пейка, поставена на подиум от летви. Явно това беше почетното място, защото госпожица Кембъл тръгна право натам и ми посочи любезно да седна до нея.

Усещах погледите на хората, израженията им варираха от враждебни до предпазливо любопитни, но вниманието им бе насочено предимно към госпожица Кембъл. Когато огледах кръга от лица, бях смаяна колко странни ми се сториха. Това бяха лицата на Африка, чужди за мен; не лица като това на Джо, което само смътно пазеше печата на предците си, изличен от вековете европейска кръв. Черен или не, Джо Абърнати приличаше много повече на мен, отколкото на тези хора — различни до мозъка на костите си.

Мъжът с китарата я остави настрани, извади малко барабанче и го сложи на коленете си. Отстрани то беше покрито с някаква петниста животинска кожа; вероятно козя. Той започна да го потупва бавно с длани в полунакъсан ритъм, като биенето на сърце.

Погледнах към госпожица Кембъл, която седеше кротко до мен със събрани в скута ръце. Взираше се право напред, в подскачащите пламъци, и на лицето ѝ имаше лека, замечтана усмивка.

Тълпата се раздели и от нея излязоха две малки момиченца, които носеха голяма кошница. Дръжката ѝ беше покрита с бели рози, а капакът подскачаше нагоре-надолу от движенията на нещо вътре.

Момичетата оставиха кошницата в краката на Исмаил, като поглеждаха със страхопочитание гротескната му корона. Той сложи ръце на главите им и прошепна няколко думи, после ги освободи. Вдигнатите му длани проблеснаха стряскащо в бяло-розово, като пеперуди, издигащи се от къдравите глави на момичетата.

Досега зрителите бяха мълчали уважително. И продължиха да го правят, но се приближиха и започнаха да проточват вратове, за да видят какво ще стане. Барабанът заби по-бързо, но все така тихо. Една от жените държеше каменна бутилка, пристъпи напред и я подаде на Исмаил, после се сля отново с тълпата.

Исмаил вдигна бутилката и изля малко от течността на земята, внимателно описваше кръг около кошницата. Тя беше попритихнала, но пак заподскача, явно заради движението или силната миризма на алкохол.

Един мъж пъхна увита в парцали пръчка в огъня, докато те се запалиха и засияха в ярко червено. По знак от Исмаил той сведе факлата си към разсипания алкохол на земята. Чу се колективно възклицание, когато се появи огнен обръч, който лумна в синьо и изчезна веднага. От кошницата се чу силно кукуригане.