Гаснещ зрак [bg]

Вренек погледна през рамо към множеството призраци зад тях.

— Не ви е вярвала. Обичали сте я, защото всъщност не сте я познавали. Онова, в което е вярвала, искам да кажа. Не сте я познавали, тъй че онази, която сте обичали, не е била тя, било е нещо друго, някоя, която просто е приличала на нея. Но тя го е разбрала.

„Джиния, почакай ме. Не прави нищо, с което да се нараниш. И моля те, моля те, не позволявай да те видя сред тези призраци.“

Старецът стисна парчето шлака толкова силно, че разкъса кожа и изкара кръв. Погледна го с грозна усмивка.

— Всяка яма, която изровихме в земята. Всеки хълм, който раздрахме. Всяко дърво, което изгорихме, отровената пустош, която оставихме зад себе си. Същото е, млади войнико, съвсем същото е. Нараняваме себе си. И, както казваш, нараняваме себе и защото не сме онези, които мислим, че сме. Много по-долно сме от това. — Изсумтя. — Често играех в убитите места с играчките си, моите боядисани герои от олово и калай. — Пресегна се и измъкна тежка кожена торба, която беше носил скрита под наметалото си. — Взех ги, виждаш ли, защото ще има битка.

— Ще бъде истинска битка, сър, и трябва да стигна там навреме, тъй че трябва да побързаме…

— Ти вземи едната страна, а аз ще взема другата. Едните ми са боядисани в зелена униформа, другите в синя. От двете страни на канавката тук, подреждаме ги, разбираш ли? — Пресегна се, сграбчи ръката на Вренек и го дръпна встрани от пътя. — Аз съм зелените, ти си сините — каза с блеснали очи и изсипа каквото имаше в торбата.

Вренек погледна очуканите войничета, сто, дори повече. Погледа как старецът ловко отделя двата цвята — буташе боядисаните синьо към изтърканите му ботуши.

— Но ни трябват правила за това — продължи старецът, след като събра зелените войници, прекрачи пълната със сняг канавка и седна на другия ръб. — Сила във фронт, слабост на фланговете. Събирания и изваждания. Изтощаване на необлекчено напрежение — имам зарове за това, ашици всъщност. Не тайст, разбира се. Форулкан. Ще обясня събиранията и изважданията, щом войските ни влязат в бой. Хайде бързо, подреди твоите, там на хребета на долината!

— Сър, истинската битка…

— Ще се подчиниш на своя лорд!

Вренек трепна от извиканата команда, а после остави копието и клекна край пътя.

— Да, милорд.

Първият от призраците стигна до тях и продължи по пътя, без да им обърне внимание.

Старецът облиза посинелите си устни и заговори бързо, почти без дъх.

— Аз имам своя легион Хуст. Разбираш ли? Казах ти, че ще ги намеря, и ето ги! — Махна към боядисаните си в зелено играчки. — Превъзходни войници, до един. Можеш ли да чуеш мечовете им? Горчиви отрови, карат желязото да вие. Имат бонуси за напрежение. Но ти, Урусандер, ти имаш бонуси за свирепост, за всичко, което войниците ти научиха в боевете си с джелеките. Виждаш ли как е балансирано? Добре сме разположени един срещу друг, нали? Моят легион може да държи позицията си. Твоят може да атакува като никой друг. Силите ни сплитат рога, както трябва да бъде.