Гаснещ зрак [bg]

„И това сме ние. Това сме тайстите.

И, казват ми призраците, така пада една цивилизация.“

Щеше да се свие в скута ѝ, щом тя седнеше в креслото си, струйките дим щяха да закръжат около тях. В стая, добре пазена от неговите призрачни вълци. Само децата винаги имат едно място, където да се оттеглят.

„Истинската ми майка е кожа върху рани. Боли я навсякъде вътре и иска да донесе това на мен. Тя има ново дете, същество, пълно с магия, същество с ужасна сила. Виждам Елейнта в очите на бебето, древната сила на бащата.

Ако майка я задържи до себе си, ще я отрови. Ще я превърне в чудовище.“

Вренек се приближаваше. Само след няколко мига щеше да стигне до тази стая. Орфантал примигна, изключи взора си, множеството си странни сетива, които търсеха навсякъде като невидими течения. Погледна Рибс на пода и видя как кучето сънува и тръпне. По-лесно бе да го накара да заспи, отколкото да го види, че бяга.

Ако имаше думите, щеше да каже на Емрал Ланеар толкова много неща. Ако имаше думите, щеше да каже: „Майко Емрал Ланеар, усещам замъгления ти ум и цялата вина, за която отказваш да мислиш. Усещам скръбта ти по изгубената младост там, в огледалото. И бих искал да ти кажа обратното — как красотата ти е нещо, което никое огледало не може да улови.

Майката на Тъмнината не може да бъде видяна, тъй че ти стоиш вместо нея. Вярната ѝ представителка. Дори ти не разбираш това. Също като богинята, ти си майката на всички нас. И това пространство, което те обкръжава, това огромно пространство, е твоят дар на свобода. Към твоите деца.

Но изглежда сме го превърнали в място за убиване.“

Но никакви такива думи не му идваха, освен в ехото на нечий друг глас. Имаше моменти — и той го чуваше в шепот, — когато поетът си позволяваше волността да помете настрана объркването в служба на яснотата. За да направи нещата прости.

Някои волности трябваше да се търпят. За други търпението не стигаше.

Вратата се отвори и Вренек пристъпи предпазливо в стаята.

— Орфантал?

Орфантал се надигна от стола на Ланеар.

— Тя се върна — каза. — Мисля, че идва тук.

— Какво? Коя?

— Върховната жрица. Здравей, Вренек.

— Дойдох да те предупредя.

— Да, майка ми. И новото ѝ дете.

— Корлат. Казва се Корлат.

— Аха.

— Орфантал, какво е станало с теб?

— Избягах — отвърна той. — Само че сега ще ме повлекат обратно и дори Върховната жрица не може да ми помогне. Искам да кажа, няма да го направи, защото не ѝ е работа, а и все едно, тя не разбира. Майка е тук. Идва насам.

— Тя иска Корлат да те защитава.

Орфантал се изсмя. Рибс се събуди от смеха, вдигна глава и го изгледа, после погледна към Вренек. Замаха опашка, надигна се и се приближи до момчето.

Намръщен, Вренек потупа кучето по главата.