Гаснещ зрак [bg]

— Лейди Хиш ни е изпреварила значи?

Друсането от бавния тръс на коня измъчваше болезнено изгърбения Рансепт и дъхът му излизаше на резки пъшкания. Мина малко време, преди да може да отговори:

— Тя оставя това на чичо си.

Секароу изсумтя изненадано и отвърна:

— Това изглежда… малко вероятно. Трябва да се е случило нещо…

— Да, случи се нещо.

Хорулт Чив, който яздеше от другата страна на Рансепт, стисна ножницата на меча си и ставите на пръстите му изпъкнаха под ръкавицата.

— Кастелане, знай следното: милорд Дретденан е решен. Няма да се поколебае да предизвика страхливци на дуел.

Рансепт кимна, макар че изобщо не беше убеден. Капитанът като че ли превъзнасяше любимия си много над мненията на повечето за душевната му сила.

Венес Турайд не беше човек, на когото можеше да се разчита, не и в този ден. Пелк, която яздеше до него, беше изразила ясно мнението си по този въпрос, само с един поглед, вместо с думи. Рансепт вече бе решен да изпълнява заповеди, както се очакваше от него, до момента, в който някоя заповед не застрашеше честта му, в който момент щеше да направи каквото трябва.

Беше живял достатъчно дълго и смяташе, че тежестта на едно престъпление — дори убийство — е бреме, което няма да понесе доброволно. Малко неща можеха да му причинят, които всъщност да не се окажат избавление. Костите го боляха непрестанно. Вдишването беше като да пие глътки болка, без отдих. Беше видял достатъчно от живота, за да знае, че няма да му липсва много. Съжаляваше единствено за скръбта, която смъртта му щеше да донесе на онези, които държаха на него.

Венес Турайд беше човек, склонен да злоупотреби с честта на други, сякаш изпитваше нужда да ограби онова, което на самия него му липсваше. Но нямаше да получи последната оцеляла ценност на Рансепт и в мига, в който посегнеше към нея, кастеланът щеше да даде своя отговор. А Пелк щеше да пази гърба му.

Знаеше, дълбоко в изтерзаното си тяло, че измяната предстои.

Тежестта на брадвата с дългата дръжка носеше утеха. Бронята, стегнала раменете му, дрънчеше, докато се полюшваше в седлото. Сумракът с нищо не смаляваше остротата на погледа му, щом погледнеше над голите стърнища наоколо и щом се обърнеше назад — към редиците на Домашните мечове, всеки дом понесъл гордото си знаме.

„Спяща богиньо, чуй молитвата ми. Твоята пръст ще пие дълбоко този ден. Нищо няма да промени това. Но тази повърхност тук, тези плитки мисли и бързи заблуди, тук ще се намеря. Дай ми ясен път и ще ти оставя отсечената глава на Венес Турайд, насилника на деца, предателя на Синовете и Дъщерите на Майка Тъма.

Днес е ден на отчет. Спяща богиньо, върви с мен и сънувай за смърт.

Сукул Анкаду, прости ми.“

— Един ден — каза Секароу — ще се науча да свиря на това проклето нещо.

Брат ѝ изсумтя.

— Но не днес.

— Не, предполагам — отвърна тя. — Казвали са ми обаче, че издавало скръбен звук.

— Не днес — повтори с ръмжене Хорулт Чив.

— Да, не днес.