![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Ръцете му бяха студени, но не изтръпнали. Имаше нещо, което превръщаше кръвта му в лед, и този лед пареше, докато се процеждаше от раните в дланите му. Помисли разсеяно, че може да е знак за гнева на Майка Тъма.
Преди малко бяха видели лорд Драконъс и капитан Келарас да тръгват, копитата на конете им чаткаха по камъните на двора и след това по моста, разногласен звук, все едно някой безумец удряше по наковалня. Припряност и гняв, зле прикрити обиди. Горчива беше музиката на желязо и камък.
„Поклонникът отваря пътека. Но вече никой не го следва. Чудесата втръсват в негодуванието към авторитета и онова, което някога беше дар, вече е обект на подозрение. И все пак, ето че отново смачкваме цвета в шепата си, вдигаме погледа си от сипещите се венчелистчета и питаме света: «Къде, прочее, е тази красота, която обеща?».“
Но и красотата можеше да е ужасно нещо, сила, която да опари окото и да остави гледащия наранен. Дори съвършенството, ако за такова нещо изобщо можеше да се каже, че съществува, можеше да дойде като оскърбление. Ендест Силан вдигна поглед към небето, огледа жестокото му противоречие на следобедна светлина и изнервящ сумрак и се зачуди дали в този ден дракони ще се реят във въздуха с очи, жадни за пира на касапницата долу.
„Има го това. Привлича ги магията. Неизвестни причини. Самото мое знание е загадка. Знам каквото знам, но не знам как го знам.“
Седорпул, който го чакаше с двата вече оседлани коня, му извика. Ендест Силан кимна, отиде при него и скоро двамата подкараха по първия мост и оставиха зад себе си надвисналата в сумрака грамада на Цитаделата.
С подновена енергия Седорпул се усмихна широко.
— Днес, приятелю, ще видим силата на магията! Силата да устои, да се опълчи, да откаже!
— Ще направим каквото можем — отвърна Ендест.
— Ще се наложим — каза Седорпул със зачервено лице. — Усещам го в сърцето си.
— Трябва само да държим.
— Чародейството ще сложи край на армии и битки — заяви Седорпул. — Може би край на самата война. Заедно ние двамата можем да поведем нашия свят към нова ера на мир. Запомни ми думите.
Тропотът на копитата под тях беше хаос, разбъркваше мислите на Ендест Силан и той не можа да намери отговор на уверенията на Седорпул. Яздеха в бърз галоп, пътят пред тях беше странно празен. И да имаше бежанци от Карканас, бяха на южния път, макар че всъщност Ендест не вярваше, че обитателите на града бягат. „Майко Тъма, твоите деца няма къде да отидат.“
Дори легионът на Урусандер да се окажеше победител, идеята войниците му да плячкосват Карканас бе твърде ужасна, за да се обмисля. „Не, това ще бъде решено в долината Тарнс. Нищо друго не е нужно. Мъдрия град ще преживее това.“
— Ще прогоним тези лиосани от нашия свят! — каза Седорпул. — Какво ще кажеш?
Ендест кимна, но не можа да направи нищо повече от това. Ръцете му плачеха с болката на една богиня и все пак сълзите от кръв пареха и го караха да мисли за гняв.
Всички войници бяха заминали. Вренек бързаше през град, опразнен почти от всички, освен от призраци, а и те също бяха започнали своя поход, на изток, в безмълвна колона от увредени и болни. Виждаше деца с подути лица, посинели от възглавниците, които бяха смирили сетния им дъх. Други, много по-млади от самия Вренек, бяха със счупени крайници, счупени от бой, представи си той, щом си спомни тоягата, спускаща се отгоре му, и всичко това го караше да тича през град Карканас. Едва забелязваше величествените здания от двете страни на улицата. Насочи копието си напред, за да намери сила в здравата му дръжка от тъмно дърво, сякаш с това оръжие можеше да отблъсне собствените си спомени.
Твърде много призраци имаше, които бяха пострадали някак. Чудеше се на това, докато се мъчеше да надвие студа, набъбващ някъде дълбоко в него. Чудеше се на всички тези прекършени хора, на всичките техни тайни истории и как никой от тях като че ли не можеше да скрие раните си сега, след като бяха мъртви. И все пак никой не плачеше. Вместо това просто вървяха, с очи като сиви камъни, извадени от пресъхнало речно корито. Бяха твърде жалки, за да го уплашат, твърде безнадеждни, за да го накарат да помисли, че може някак да им помогне.
Светът беше голямо място, по-голямо, отколкото изобщо си беше представял. И беше стар също така, невъзможно стар. Мъртвите никога не си отиваха, знаеше вече той, а се трупаха около него, движеха се напред в безшумна маса, изсипваха се през портата и на пътя. Не искаше да вижда нищо от това и се чудеше на проклятието, което го бе сполетяло. „Сигурно съм направил нещо грешно. Всичките пъти, когато се провалях. Всичките пъти, когато се оказвах твърде слаб и заради моята слабост страдаха хора. Оттам идва. Така трябва да е. Никога не бях достатъчно добър.“