Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
— Убих ли неуместната си милост? — попита внезапно Урусандер.
— Нали сте дете, както казвате. На тази възраст лесно си играем на богове и богини. Изровиш вада и гледаш как езерцето изтича през нея. Разбъркаш наносите и калта, разпръснеш каквото е било скрито там. Превръщаме се в капризен шанс за живота, който не знае нищо за нас. Животът, който превръщаме в жертва, животът, огъващ се под заблудената ни воля. — Замълча, после сви рамене. — Топенето на снеговете предлага свят от езерца. Година след година. Всичко онова, което променяме, се връща към каквото е било преди. Вие просто сте преминали през това, забързан към по-старо тяло, по-стари интереси, по-стари желания.
— Говориш с гласа на старица, Ренар, не като жена два пъти по-млада от мен. В твоята компания се чувствам смален. Как, впрочем, е спечелена тази твоя мъдрост? В палатките на курвите? Не мисля.
„Може би, Урусандер, под нетърпеливата тежест на твоя син. Виж, това беше самопровъзгласил се бог, далече отвъд възрастта, когато е трябвало да изостави самонадеяността. Намести тялото си върху моето, натика се вътре въпреки тихия ми болезнен вик и ме погледна в очите, търсейки двойните отражения на собственото си лице. Точно както всяка жена, която взима, неволно се вглежда в трескаво търсещите мъжки очи. Момче, отчаяно да намери мъжа, който е трябвало да бъде. И никакви забивания на члена не могат да му дадат тази благословия.
За твоя син, Урусандер, всяка жена е курва.“
— Бъркате възраст с мъдрост — каза тя. — Палатката на „курвите“ беше моят храм. Платих с години за благослова на мигове. Докато мъжете и жените, които ме използваха, оставяха нищожни монети и си мислеха, че са опростени от тъжната и горчива истина за сделката. Помислете, сър, за жалкия провал, какъвто е сексът без любов. Актът унизява и плът, и душа, и всичките пъшкания и стонове, които прорязват нощта, не могат да заменят онова, което с такава готовност е предадено.
— А какво, Ренар, предадоха твоите мъже и жени?
— Ами, достойнството си, мисля.
— Само това?
— Не. Ако близостта е добродетел.
— А добродетел ли е?
Тя извърна глава от погледа му все едно бе чула странен звук отстрани и това бе достатъчно, за да скрие неволната си и нежелана усмивка.
— Крехка, разбира се. Твърде крехка, може би, за този свят.
Усмивката се задържа, изпълнена с непоносима болка и тъга, а после угасна. След миг отново можеше да гледа напред, предлагайки на мъжа до себе си невъзмутим профил.
— Объркваш ме, Ренар.
— Има един неочакван дар за годините ми досадно образование. Вие също го знаете. Вижте ни тук, двама хладнокръвни сираци. Изтръгнати от корен пред порой от чужди идеи, неочаквани открития и ужасни осъзнавания. Вашето вечно гонене на справедливост, сър, само кръжи около множество прости истини. Всички ние вярваме в правосъдие, прилагано към други, но никога към нас самите. И точно така превръщаме добродетелта в оръжие и гледаме с радост как кара хората да страдат.
— Налагането на закона е единственият ресурс на цивилизацията, Ренар.
— И в неизбежните му изключения лежи упадъкът на цивилизацията. — Тя поклати глава. — Но това сме го обсъждали преди и ви казвам отново: направете всеки закон подчинен на достойнството. По това правило и само по това правило, сър. Достойнство спрямо и за всеки един гражданин, всяко едно поробено товарно животно, всяка една жива твар, поведена на заколение — не можем да отречем нуждите си, но в обслужването на тези нужди не бива да губим от погледа си трагедията на онези, които на свой ред ни служат с живота си.
— Хората изобщо не са толкова просветлени, Ренар, че да схванат такова нещо.
— Преценка, която буди презрението ви.
— Може би. Но понякога презрението е единственото, което много от тях заслужават.
Ренар кимна, вперила поглед към авангарда на армията.
— Да. Твърде много богове и богини в този свят. В този и във всеки друг.
— Аз съм фигурант — каза лорд Урусандер.
Тя не изпита нужда да отговори на това. Някои неща изглеждаха твърде очевидни за думи.
— Боя се от Хун Раал — добави той.
— Всички се боим.
Сагандер мърдаше неспокойно, влажният му поглед пробягваше непрекъснато към крака, който го нямаше. Ближеше устни, отпиваше непрекъснато от шишето с вода, което носеше в един джоб на халата си. Каретата друсаше, хлъзгаше се от време на време по леда, разтърсваше се и десетината ярко светещи фенера се люшкаха на куките си. Всяко жегване от движението караше стареца да потръпва от болка.