Гаснещ зрак [bg]

— Скоро — каза лорд Вата Урусандер, щом поеха към долината, — ще дойде пролетното топене. Воля има във водата, изобщо не е така капризна и непостоянна, както би могло да изглежда. Намира си определени пътеки в гонитбата си на най-ниската земя, на места, където може да отдъхне. Когато пороят хване потоците, потоците изтичат в реката и тя приижда още по-нависоко. Разлива се и намира убежище в кухини и падини, в ями и изкопи. Когато бях дете, ранната пролет с топенето на снеговете беше сезонът, който най-много обичах. Онези езерца със студена, студена вода — водни бръмбари се появяваха в тях, не знам откъде, но великолепието им беше кратко, след като езерцата бавно пресъхнеха.

Ренар яздеше до Урусандер. Не бяха в авангарда на легиона. Далече напред Хун Раал и капитаните му държаха настръхналия връх на армията, а зад тях се тътреше тежкият впряг, возещ Върховната жрица Синтара, еднокракия схолар Сагандер и младата Шелтата Лор. До впряга яздеше Инфайен Менанд. Ренар и командирът бяха сами, с първия отряд войници в походен марш на десетина крачки зад тях.

— Имах една глинена делва — продължи Урусандер. — Дни наред ловях буболечките и после ги пусках в потоците. Нищо не беше по-важно за мен от това да спасявам живота на тези малки същества. За разлика от тях, разбираш ли, знаех какво предстои. Това ми вдъхваше чувство за отговорност, а от това — и за задължение. Не можех да остана настрана и да отстъпя на жестоката природа.

— Водните бръмбари — каза Ренар — вероятно са се въдили в калта, оставена от локвите, и там яйцата са оставали до следващия сезон на наводнения.

Урусандер не каза нищо.

Ренар се изви леко в седлото и погледна войниците, крачещи зад тях. След обедната почивка бяха навлекли броните и бяха приготвили оръжията. Съгледвачи бяха донесли, че врагът се трупа на южната страна на долината. Като че ли никой не държеше особено битката да се забави. И все пак изглеждаше прибързано, поне според Ренар. Войниците, в края на краищата, щяха да са уморени след дневния поход.