Зовът на барабана [bg]

Молеше се, разбира се, с всички сили, но тя не беше човек, роден да се моли и чака; тя бе родена за действие. Ако само можеше да тръгне с тях, да открие Роджър!

Но не беше имала избор. Стисна зъби и разпери ръка на корема си. Нямаше избор за много неща. Но бе направила един избор — да задържи детето — и сега трябваше да живее с последствията от него.

Започваше да трепери. Внезапно се извърна от бурята навън и се приближи до огъня. Едно малко пламъче играеше по почернялата разпукана цепеница, сърцевината на въглените сияеше в златно и бяло.

Тя седна пред камината, затвори очи, докато топлината се разливаше по студената ѝ кожа, галеше я като длан. Този път успя да прогони мислите за Бонет, отказа да го пусне в ума си, концентрира се яростно върху малкото скъпоценни спомени, които имаше от Роджър.

… сложи ръка на сърцето ми. Кажи ми, ако спре… Чуваше го, почти задъхан, задавен от смеха и страстта.

Откъде, по дяволите, научи това? Грубите къдрави косъмчета под дланите ѝ, гладките твърди извивки на раменете му, пулсирането на шията му, когато го издърпа надолу при себе си и притисна устни към вената, искаше да го ухапе, да го вкуси, да вдъхне солта и праха по кожата му.

Мракът и тайните му места, които бе опознала само опипом и си спомняше като мека тежест, уязвима под дланта ѝ, извивки и дълбочина, която отстъпваше неохотно пред пръстите ѝ (О, Господи, не спирай, но внимавай, нали? Ох!), странната сбръчкана коприна, която се изопна и стана гладка, изпълваше ръката ѝ, докато се издигаше, тиха и невероятна, като стрък на разцъфващо през нощта цвете, което се отваря пред очите ти.