Каменният кръг [bg]

Продължи, но вече не го слушах. Ако бях имала някакво съмнение къде е отишла Гейли, то вече изчезна. Обсебена от владетелите на Шотландия, тя беше прекарала почти десет години в усилия да помогне на Стюарт да се възкачи на трона. Този опит се бе провалил категорично с битката при Калоден и тя вече показваше единствено отвращение към всички изгнаници от тази династия. И нищо чудно, ако си мислеше, че знае какво предстои.

Но къде би отишла? Може би в Шотландия, за да се забърка с някой наследник на Ловат? Не, тя смяташе пак да мине през каменния кръг; поне това ми стана ясно от разговора с нея. Подготвяше се, събираше всичко необходимо… взе съкровището от острова на силките… и попълваше проучванията си.

Взирах се в документа с ужас и смайване. Родословното дърво, разбира се, стигаше само до настоящето. Дали Гейли знаеше кои са наследниците на Ловат в бъдещето?

Вдигнах глава да задам въпрос на преподобния Кембъл, но думите замръзнаха на устните ми. На вратата към верандата стоеше господин Уилъби.

Дребният китаец явно беше преживял доста трудности; копринената пижама беше разкъсана и мръсна, а кръглото му лице бе изпито от глад и умора. Очите му минаха по мен само за миг; защото вниманието му беше насочено към преподобния Кембъл.

— Най-свят човек — каза той с тон, какъвто не бях чувала от него досега; грозен и подигравателен.

Преподобният се завъртя така бързо, че удари с лакът една ваза: вода и жълти рози се посипаха по писалището и документите се намокриха. Преподобният изкрещя от гняв, грабна ги и започна да ги тръска трескаво, за да махне водата, преди да е размазала мастилото.

— Видя ли какво направи, противен езичнико! Убиец!

Господин Уилъби се засмя, но не с обичайния си писклив кикот — а тихо и гърлено. Не ми се стори особено развеселен.

— Убиец? — Поклати бавно глава напред-назад, без да откъсва поглед от преподобния. — Не аз, свят човек. Ти убиец.

— Махай се! — изсъска Кембъл. — Не бива да припарваш до къщата на дама.

— Аз те знам. — Гласът на китаеца беше равен и спокоен, а погледът му не потрепваше. — Аз видял. Видял те в червена стая с жена, която се смее. Видял и с мръсни курви в Шотландия. — Той много бавно вдигна ръката си към гърлото и я прокара по него като острие. — Ти убива доста често, свят човек, май.

Преподобният Кембъл пребледня, дали от шок или от гняв, не знам. Аз също бях пребледняла… от страх. Навлажних сухите си устни и се насилих да заговоря:

— Господин Уилъби…

— Не Уилъби. — Не ме погледна, поправи ме почти безразлично. — Аз съм И Тиен Чо.

В търсене на изход от ситуацията, умът ми абсурдно се зачуди дали трябва да го нарека „господин И“ или „господин Чо“?

— Махай се веднага! — Явно преподобният беше пребледнял от гняв. Пристъпи към дребния китаец със стиснати юмруци. Господин Уилъби не помръдна, не изглеждаше смутен от високия свещеник.

— Най-добре ти тръгва, Първа съпруго — каза ми тихо. — Свят човек харесва жени… не с пишка. С нож.