Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Грип се намръщи.
— Ще предадеш всякаква отговорност?
— Той твърде силно ни обича, нали? Ще напуснем, понесли раните на свободата си. — Хиш сви рамене. — Дирята ни ще е достатъчно ясна, по кръвта, капеща от нас. Пелк, дръж Рансепт близо до себе си.
— Разбира се, милейди, стига да е възможно…
— Казах: дръж го до себе си, Пелк. Магия има в този човек, много по-стара от всичко, което би могъл да използва Хун Раал.
— Рансепт?
— Той е шейк, Пелк. Отрицател, ако трябва да използваме тази дума. Но нещо повече, живял е сред Бягащите псета. Той е дете на друга майка. Дръж го до себе си, Пелк, защото бих искала да те видя отново.
Пелк се поклони.
А Хиш Тула каза на съпруга си:
— Ти направи каквото те помоли Келарас. Върна разума на лорд Аномандър. Той вече не те командва.
— Да, скъпа.
— И никога вече няма да те командва.
Той кимна.
Пелк излезе. Чувстваше се странно въодушевена, почти доволна. Както и да свършеше този ден, любовта щеше да оцелее. Разбираше лорд Аномандър и обидата, която бе понесъл от връщането на Грип. В този миг честта бе загубила битката и простото благоприличие щеше да надделее.
Приближи се към външната врата, нетърпелива да зарадва и същевременно — да подразни Венес Турайд. След това щяха да потеглят към долината Тарнс, повели Домашните мечове на Хиш Тула, и тя щеше да язди зад Венес, а до нея — старият прегърбен Рансепт, с дъха му, хриплив като дъха на коня, който яздеше.
Келарас щеше да живее или да умре. Не по-различно от самата Пелк. „А ти, Айвис, стари глупако. Намери новата си любов, ако можеш, когато всичко това свърши. Оставили сме зад гърба си всяко съжаление и миналото е изгубило всичките си нокти, всичките си зъби, и повече не може да ни нарани.“
Дошло беше времето да се изправи срещу гаснещия ден.
Изрита вратата и тя се отвори.
25.
Макар идеята да го объркваше, Орфантал не можеше да я прогони от ума си. Децата би трябвало да могат да избират майките си. Разбира се, такова нещо бе невъзможно. И все пак не беше ли дори още по-лошо това, че майките не можеха да избират децата си? Достатъчно добре знаеше какво е да си неискан и нежелан. Още по-добре знаеше какво е да си истинско разочарование.
Майката, която търсеше, стига да можеше да избира, щеше да има силата да го погледне в очите и да види, и да не се страхува от това, което беше той. Щеше да има сдържаност у нея, някакъв егоизъм може би, което само по себе си щеше да му остави достатъчно място, за да отрасне в собствения си свят, да направи собствения си избор как да живее.
Грип Галас щеше да се изсмее на тази идея. Детето, щеше да каже той, се нуждае от напътствие. Детето, щеше да настои той, не е готово да разбере света, не е готово да си направи място в него. И тези неща може би бяха верни, но все пак имаше нужда от равновесие. Бяха го обременили със страховете на баба му. От баща му имаше само отсъствие, огромно пространство от незнание, в което Орфантал можеше да издигне герои, стоящи под дръзки знамена, и това го устройваше напълно.
Геройската смърт го привличаше като нищо друго, когато си представяше бъдещия си живот — когато най-сетне се измъкнеше от майка си и нейния свиващ се свят.
Беше усетил пристигането на майка си. Силите му бяха нараснали и градът с предградията му вече тръпнеше, побран сякаш под собствената му кожа. Чувстваше черната река с хрущящата ледена кора по бреговете като линията на сърцето на собствената си длан, твърде бърза, за да замръзне, твърде буйна, за да бъде отклонена. Усещаше майка си и колебливите ѝ стъпки. Тръпнеше от внезапното присъствие на Първия син на Тъмата, чийто дух бе като стоманен юмрук; и чужденеца до него, в миговете преди да се оттегли в леса — онзи мъж побираше в сърцето си всичката решимост на един наранен свят, от естество, втвърдено срещу буря, предизвикана от него самия.
Орфантал все още беше дете, но все пак в пространството, което му беше дадено, след пристигането си в Цитаделата беше попил в себе си съмнителната мъдрост на древните каменни стени, на сътворените в ритуал подове, на магията, вихреща се по всеки коридор и мърмореща спомените на стари богове. Беше събуждал спящи духове и всеки от тях му беше давал нови думи, нови мисли, нови начини да вижда. Но при все това умът му оставаше какъвто си беше бил винаги: той бързо попиваше всички нови неща и също толкова бързо се улавяше, че се лута объркан, знаеше, че все още е неспособен да разбере всички. Знаеше, че такива дарове, тези благодеяния на камък и стари богове, са предназначени за някой по-голям, по-мъдър — някой, който разбира достатъчно, за да го е страх.