Гаснещ зрак [bg]

25.

Макар идеята да го объркваше, Орфантал не можеше да я прогони от ума си. Децата би трябвало да могат да избират майките си. Разбира се, такова нещо бе невъзможно. И все пак не беше ли дори още по-лошо това, че майките не можеха да избират децата си? Достатъчно добре знаеше какво е да си неискан и нежелан. Още по-добре знаеше какво е да си истинско разочарование.

Майката, която търсеше, стига да можеше да избира, щеше да има силата да го погледне в очите и да види, и да не се страхува от това, което беше той. Щеше да има сдържаност у нея, някакъв егоизъм може би, което само по себе си щеше да му остави достатъчно място, за да отрасне в собствения си свят, да направи собствения си избор как да живее.

Грип Галас щеше да се изсмее на тази идея. Детето, щеше да каже той, се нуждае от напътствие. Детето, щеше да настои той, не е готово да разбере света, не е готово да си направи място в него. И тези неща може би бяха верни, но все пак имаше нужда от равновесие. Бяха го обременили със страховете на баба му. От баща му имаше само отсъствие, огромно пространство от незнание, в което Орфантал можеше да издигне герои, стоящи под дръзки знамена, и това го устройваше напълно.

Геройската смърт го привличаше като нищо друго, когато си представяше бъдещия си живот — когато най-сетне се измъкнеше от майка си и нейния свиващ се свят.

Беше усетил пристигането на майка си. Силите му бяха нараснали и градът с предградията му вече тръпнеше, побран сякаш под собствената му кожа. Чувстваше черната река с хрущящата ледена кора по бреговете като линията на сърцето на собствената си длан, твърде бърза, за да замръзне, твърде буйна, за да бъде отклонена. Усещаше майка си и колебливите ѝ стъпки. Тръпнеше от внезапното присъствие на Първия син на Тъмата, чийто дух бе като стоманен юмрук; и чужденеца до него, в миговете преди да се оттегли в леса — онзи мъж побираше в сърцето си всичката решимост на един наранен свят, от естество, втвърдено срещу буря, предизвикана от него самия.

Орфантал все още беше дете, но все пак в пространството, което му беше дадено, след пристигането си в Цитаделата беше попил в себе си съмнителната мъдрост на древните каменни стени, на сътворените в ритуал подове, на магията, вихреща се по всеки коридор и мърмореща спомените на стари богове. Беше събуждал спящи духове и всеки от тях му беше давал нови думи, нови мисли, нови начини да вижда. Но при все това умът му оставаше какъвто си беше бил винаги: той бързо попиваше всички нови неща и също толкова бързо се улавяше, че се лута объркан, знаеше, че все още е неспособен да разбере всички. Знаеше, че такива дарове, тези благодеяния на камък и стари богове, са предназначени за някой по-голям, по-мъдър — някой, който разбира достатъчно, за да го е страх.