Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Прискърбно.
— Можеш направо да кажеш — отвърна той, докато Шалан слизаше от камарата, — че получавахме подаяние.
Той се усмихна.
Шалан вдигна глава.
— Подаяние — натърти Каладин и посочи колко дълбоко се намират. — Разбираш. Понеже сме под…
— Ох, в името на Бурите. Нали не очакваш това да се брои. Беше ужасно!
— Знам. Съжалявам. Майка ми би се разочаровала.
— Не харесваше ли играта на думи?
— Напротив, обичаше. Просто щеше да се ядоса, че опитвам да го правя, докато тя не е с мен, за да ми се смее.
Шалан се усмихна и двамата продължиха с бърз ход.
— Радвам се, че съм тук, понеже Адолин вече се е поболял от тревоги по мен. Затова, щом се върнем, той ще изпадне във възторг. Може дори да ми даде да го целуна пред хората.
Адолин. Точно така. Каладин като че посърна.
— Май трябва да спрем, за да допълня картата — каза Шалан и се намръщи на небето. — И ти да покрещиш още малко за помощ.
— Сигурно.
Шалан седна и извади картата. Каладин сви ръце и завика:
— Ей, вие горе? Има ли някой? Ние сме долу и си правим глупави шеги. Моля, спасете ни от нас самите!
Шалан се разсмя.
Каладин също се засмя, ала застина, когато наистина чу нещо да отеква. Глас ли беше? Или… Чакай…
Тръбене — като призив, но на няколко гласа. Ставаше все по-силно, засипваше ги.
После плъзгавата грамада от черупка и щипци връхлетя иззад ъгъла.
Пропастното чудовище.
Умът на Каладин изпадна в паника, ала тялото му просто действаше. Грабна Шалан за ръката, вдигна я на крака и я повлече в бяг. Тя извика и изтърва чантата.
Каладин я теглеше и не поглеждаше назад. Чувстваше звяра, съвсем близо. Стените на пропастта се тресяха, докато ги гонеше. Кости, клони, черупки и растения пукаха и се трошаха.
Чудовището отново затръби оглушително.
Почти ги настигна. Как само се движеше, Бурите да го отнесат. Каладин никога не беше си помислял, че нещо толкова огромно може да е тъй бързо. Сега нямаше примамка, която да го разсее. Звярът ги застигаше. Каладин го усещаше току зад гърба си…
Ето тук.
Той дръпна Шалан пред себе си и я блъсна в една пукнатина в стената. Когато сянката на чудовището надвисна над него, Каладин се хвърли в дупката и изблъска Шалан по-навътре. Тя изстена, когато той я притисна в довлечените от бурните води клони и листа.
Пропастта притихна. Каладин чуваше само тежкото дишане на Шалан и собственото си сърце. Повечето им сфери останаха на земята, където Шалан се готвеше да рисува. Каладин разполагаше с копието с вързопчето, което служеше за фенер.
Бавно се извърна и застана с гръб към Шалан. Тя го държеше през кръста и той усещаше треперенето ѝ. Отче на Бурята. И той трепереше. Завъртя копието и надникна навън в пропастта. Цепнатината в стената беше плитка, само няколко стъпки го деляха от отвора.
Крехката бледа светлина на диамантените сфери отблесна от влажното дъно на пропастта. Освети счупените къдроцветни по стените и няколко гърчещи се ластара на земята, откъснати от стъблата си. Те се усукваха и се мятаха, както хората извиваха гръб. Пропастното чудовище… Къде ли беше?
Шалан шумно пое дъх и стисна Каладин по-силно през кръста. Той вдигна поглед. Там, по-високо от цепнатината, ги наблюдаваше едно огромно нечовешко око. Каладин не виждаше главата на звяра; само част от муцуната, челюстта и ужасното зелено око със стъклен отблясък. Грамадна щипка се стовари отстрани на отвора и опита да го разбие, но той се оказа твърде малък.
Щипката подълба там, после главата се дръпна. Из пропастта прозвуча дращене на хитин и на камък, но създанието не се отдалечи много, преди да спре.
Тишина. Някъде упорита капка капеше в локва, ала инак бе тихо.
— То чака — прошепна Шалан. Главата ѝ беше близо до рамото на Каладин.
— Ти сякаш се гордееш с него! — сопна се той.
— Малко. Колко остава според теб до…
Каладин вдигна поглед, но не видя небето. Цепнатината не стигаше до горе, беше едва десетина-петнадесет стъпки висока. Той се приведе напред, за да погледне небето високо горе. Не излезе, а само леко се доближи до отвора. Небето тъмнееше. Слънцето още не бе залязло, но почти.
— Може би два часа. Аз…
Грамадната черупка се спусна като вихър през пропастта. Каладин скокна назад и пак притисна Шалан в отломките. Звярът напразно опита да вмъкне крак в цепнатината. Кракът беше твърде голям. Чудовището успя да вмъкне част от него близо до тях — достатъчно близо, та да докосне Каладин, но не достатъчно да ги нарани.