Сияйни слова

Постоя така достатъчно дълго, та къдроцветните да се отворят наоколо. Широките им прилични на ветрила пипалца бяха прорязани от оранжеви, червени и лилави шарки. Накрая хукна след Шалан и подплаши растенията, които се затвориха.

— Мисля — съобщи тя, — че трябва да се съсредоточим върху положителната страна на това да сме тук, в тази ужасна пропаст.

Погледна го, но Каладин не каза нищо.

— Хайде.

— Имам… усещането, че ще е по-добре да не те насърчавам.

— И какво му е забавното на това?

— Е, предстои да ни връхлети наводнението по време на бурята.

— Значи дрехите ни ще се поизперат — усмихна се Шалан. — Виждаш ли! Положително.

Той изсумтя.

— А, пак сумтенето на мостовия.

— Ще рече, че ако водите придойдат, поне ще отмият малко от зловонието ти.

— Ха! Леко забавно, но не получаваш точки. Вече установих, че ти си зловонният. Повторната употреба на шеги е строго забранена под страх от потапяне в буря.

— Добре — отговори Каладин. — Добре е, че сме тук, понеже тази вечер съм на пост. Сега ще пропусна. Все едно съм си взел почивен ден.

— При това, за да идеш да поплуваш, не по-малко!

Той се усмихна.

— Аз — обяви тя — се радвам, че сме тук, понеже горе слънцето е прекалено ярко и има навика да ме изгаря, ако не нося шапка. Далеч по-добре е да съм долу във влажната, тъмна, воняща, плесенясала, животозастрашаваща дълбина. Никакво слънчево изгаряне. Само чудовища.

— Радвам се да съм тук — каза Каладин, — защото паднах аз, а не някой от моите хора.

Шалан прескочи локва и после го изгледа.

— Не те бива много.

— Прощавай. Искам да кажа, радвам се, че съм тук долу, понеже когато се измъкнем, всички ще ме поздравяват, задето геройски съм те спасил.

— По-добре — заключи Шалан. — Само че вярвам, че аз спасих теб.

Каладин хвърли поглед на нейната карта.

— Печелиш точка.

— Радвам се, че съм тук, понеже винаги съм се питала какво ли е да си парче месо, което пътува през храносмилателния тракт, а тези пропасти ми напомнят на вътрешности.

— Не говориш сериозно, надявам се.

— Какво? — Шалан изглеждаше потресена. — Не, разбира се. Пфу.

— Наистина се престараваш.

— Така поддържам лудостта си.

Каладин се покатери върху висока камара отломки и ѝ подаде ръка.

— Радвам се — рече той — да съм тук долу, понеже това ми напомня какъв късмет имам да съм свободен от армията на Садеас.

— Ах — възкликна тя и стъпи на върха на камарата до него.

— Неговите светлооки ни пращаха в пропастите да събираме — обясни Каладин и се пързулна от другата страна. — И съвсем не ни плащаха много за усилието.