Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Следващите няколко часа бяха съсипващи. Като минаха дължината на две плата, беше необходимо Шалан да спре и да поправи картата. Така и трябваше — не можеха отново да се изгубят.
Ала отнемаше толкова много време. Макар да се движеха с възможно най-голяма бързина между спиранията за скициране — направо тичаха през целия път — напредваха прекалено бавно.
Каладин пристъпяше от крак на крак и гледаше небето, докато Шалан пак попълваше картата. Тя ругаеше и мърмореше и Каладин видя как забърсва капка пот, която падна от челото ѝ върху все по-смачканата хартия.
Може би има четири часа до бурята, мислеше той. Няма да успеем.
— Пак ще потърся съгледвачите — каза Каладин.
Шалан кимна. Навлезли бяха в областта, където далинаровите скачачи гледаха за нови какавиди. Да ги викат беше слаба надежда — даже и да имаха късмета да се натъкнат на техен отряд, Каладин се съмняваше, че хората ще имат под ръка достатъчно дълго въже, което да стигне до дъното на пропастта.
Но беше някаква възможност. Затова той се отдалечи, та да не пречи на Шалан да рисува, и почна да вика.
— Ехо! Отговорете! Моля! В пропастта сме, хванати в капан! Отговорете! Моля!
Повървя, повика и спря, за да се ослуша. Нищо. Нито въпросителни викове, които да отекнат отгоре, нито признаци на живот.
Навярно вече са се прибрали в укритията, прецени Каладин. Разтурили са наблюдателниците и чакат бурята.
Гледаше с безсилен гняв размитата ивица небе. Толкова далечна. Помнеше това чувство — как е долу в пропастта с Тефт и останалите и копнее да се покатери горе и да избяга от ужасния живот на мостови.
За стотен път опита да вдъхне Светлина от сферите. Стискаше една, докато и ръката му, и стъклото се изпотиха, ала Светлината на Бурята — вътрешната сила — не потече в него. Каладин вече не можеше да почувства Светлината.
— Сил! — изрева той, оставил сферата и свил длани на фуния. — Сил! Моля те! Там някъде ли си…? — Помълча и додаде по-тихо — Наказание ли е това? Или е нещо повече? Какво се обърка?
Никакъв отговор. Навярно ако го наблюдаваше, тя нямаше да го остави да умре тук. Стига да успееше да помисли и да забележи. Каладин си представи ужасяващ образ — как Сил язди ветровете, смесва се с вятърните духчета и не помни нито себе си, нито него. Страшно, зловещо не знае коя е всъщност.
Самата Сил се боеше от това. Ужасяваше се.
Шалан приближи и ботушите ѝ скръцнаха по земята.
— Нямаме късмет?
Той поклати глава.
— Добре тогава, напред. — Тя пое дълбоко дъх. — Вървим през болката и изтощението. Дали не би искал малко да ме поносиш…
Каладин я измери с поглед.
Шалан сви рамене с усмивка.
— Помисли си колко велико ще бъде! Мога даже да взема пръчица, та да те шибвам с нея. Така ще можеш да се върнеш и да разправяш на останалите телохранители каква противна жена съм. Прекрасна възможност за мрънкане. Не? Добре. Да вървим.
— Странна жена си ти.
— Благодаря.
Каладин закрачи редом с нея.
— Охо, виждам, че над главата ти надвисва нова буря — установи Шалан.
— Погубих ни — прошепна той. — Поведох и се заблудихме.
— Е, и аз не забелязах, че сме тръгнали по грешен път. Нямаше да се справя по-добре.
— Трябваше да помисля и да те накарам да картираш пътя ни днес още от самото начало. Бях прекалено самонадеян.
— Станалото — станало. Ако по-ясно ти бях казала доколко добре мога да нарисувам тези плата, навярно щеше по-добре да се възползваш от моите карти. Не го направих, следователно ти не знаеше и ето ни тук. Не можеш да се обвиняваш за всичко, нали така?
Каладин крачеше мълчаливо.
— Ъъ, нали така?
— Вината е моя.
Шалан пресилено подбели очи.
— Наистина имаш намерението да се самобичуваш, а?
И баща му казваше така от време на време. Но Каладин си беше такъв. Да не би да очакваха да се промени?
— Ще се оправим — рече Шалан. — Ще видиш.
От това Каладин помръкна още повече.
— Продължаваш да мислиш, че гледам твърде ведро на нещата, така ли? — попита Шалан.
— Не си виновна ти. Бих предпочел да съм като теб. Да не съм живял така, както живях. Бих предпочел светът да е пълен с хора като теб, Шалан Давар.
— Хора, които не разбират болката.
— О, всички хора разбират болката. Не за това говоря, а за…
— Мъката — тихо рече Шалан — да виждаш как животът се руши? Да се бориш да го сграбчиш и да го задържиш, а надеждата да се превръща в обтегнати жили и кръв под пръстите ти, когато всичко рухва?
— Да.
— Усещането — не е мъка, нещо по-дълбоко е — да си пречупен. Да си смазван толкова често и с такова омерзение, че чувствата да са нещо, за което можеш единствено да копнееш. Само да можеше да заплачеш, защото тогава поне ще чувстваш нещо. Но ти не чувстваш нищо. Само… мъгла и дим вътре. Все едно вече си мъртъв.