Зовът на барабана [bg]

Явно доволен от освободеното място, Озбърт изпълни няколко лениви салта и предизвика призрачни вълни под бялата нощница. Тя се изправи бавно, напоследък почти всичко правеше бавно, чувстваше се приятно замаяна от съня.

Спря до леглото и погледна към суровата красота на хълмовете и шибаните от дъжда дървета. Стъклото на прозореца беше ледено на допир, облаците се спускаха от планините, с тъмни кореми и ръмжащи с гръмотевици. Не валеше сняг, но нощта беше много гадна.

А какво ли беше сега високо в планината? Дали бяха стигнали до село, където да се подслонят? Дали бяха открили Роджър? Тя потрепери неволно, макар че въглените още сияеха в камината и стаята бе топла. Усети неустоимото привличане на леглото, което обещаваше топлина и дори нещо повече — сънища, в които можеше да избяга от постоянния тормоз на страха и вината.

Но тя се обърна към вратата и дръпна наметалото си от закачалката. Заради бременността ѝ се налагаше да използва комода в стаята си, но бе решена да не позволява на робите да изнасят нощното ѝ гърне вместо нея — поне докато бе в състояние да ходи. Уви се плътно с наметалото, взе затвореното гърне от комода и излезе тихо в коридора.

Беше много късно; всички свещи бяха изгасени и миризмата на мъртви огньове се носеше из стълбището, но тя виждаше достатъчно ясно заради проблясъците на мълниите, докато слизаше надолу. Вратата на кухнята не беше залостена, небрежност, заради която благослови наум готвачката; нямаше нужда да вдига шум, докато се опитва да издърпа тежкото резе с една ръка.

Смразяващ дъжд я ужили по лицето и засвистя под подгъва на нощницата ѝ така, че тя ахна. Когато първият шок от студа премина обаче, тя му се наслади; жестокостта му беше освежаваща, вятърът бе толкова силен, че развяваше наметалото ѝ на пориви, които я караха да се чувства лека за първи път от месеци.

Тя тръгна бързо към нужника, изплакна гърнето с дъждовната вода, която се стичаше от улуците, после застана сред павирания двор, за да може свежият вятър да облъхва лицето ѝ и да жили бузите ѝ с дъжд. Не знаеше дали това е самобичуване, или ликуване — нужда да сподели неудобствата, които сигурно изпитваха родителите ѝ, или някакъв по-езически ритуал — нуждата да се изгубиш, като се слееш с яростта на стихиите. Или и двете, нямаше значение. Тя стъпи нарочно под струята от улука и остави водата да бие по главата ѝ и да мокри косата и раменете ѝ.

Като пръхтеше и отърсваше водата от косата си като куче, тя отстъпи назад и спря, ослепена от внезапна мълния. Не, не беше мълния, а лъч, който блесна за миг и изчезна.

Една врата в жилищата за робите се отвори и се затвори. Дали някой идваше? Да, чуваше стъпки по чакъла и се отдръпна в сенките — не искаше да обяснява какво прави тук.

Мълнията го освети ясно и тя потрепна, когато го разпозна. Лорд Джон Грей бързаше, с навити ръкави на ризата, гологлав, светлата му коса бе разпусната и се развяваше на вятъра, явно нехаеше за студа и дъжда. Той мина, без да я види, и изчезна под навеса на кухненската веранда.