Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Тя затича, а полите ѝ шумоляха.
Каладин заразглежда нарисувания от нея път. Макар сутринта да бяха поели в правилната посока, беше станало както той се боеше — в крайна сметка Каладин беше водил в кръг и пак вървяха право на юг. Даже някак се беше изхитрил да тръгнат и на изток за някое време!
Така се бяха отдалечили от стана на Далинар повече, отколкото когато тръгнаха предната вечер.
Моля се тя да греши, рече си Каладин и тръгна около платото в обратната посока, за да я пресрещне по средата.
Ала ако Шалан наистина бъркаше, съвсем нямаше да знаят къде се намират. Кое беше по-лошото?
Повървя малко през пропастта и застина. Тук мъхът беше одран от стените, а отломките по дъното бяха изтикани и смачкани. Бурите да го отнесат, скоро беше станало. След последната буря. Пропастното чудовище беше дошло насам.
Може би… може би беше продължило по пътя си по-навътре в пропастите.
Шалан се появи от другата страна на платото. Беше разсеяна и си мърмореше. Вървеше и се взираше в небето.
— … знам, казах, че съм виждала тези шарки — говореше си тя сама, — но това е прекалено голямо и не можах да го разпозная от само себе си. Трябваше нещо да кажеш. Аз…
Млъкна изведнъж и подскокна при вида на Каладин. Той присви очи. Думите ѝ му прозвучаха като…
Не ставай глупав. Тя не е воин. А Сияйните рицари са били воини, нали така? Всъщност не знаеше много за тях.
Но пък Сил беше виждала разни странни духчета наоколо.
Шалан хвърли поглед на стената и драскотините.
— Каквото си мисля ли е?
— Аха.
— Колко мило. Дай ми листа.
Каладин ѝ върна скицата и тя измъкна молив от ръкава си. Подаде ѝ чантата. Шалан я сложи на земята и използва твърдата страна за подложка за рисуване. Довърши двете най-близки плата, които беше обиколила.
— Е, грешна ли е рисунката ти или не? — попита Каладин.
— Точна е — отговори Шалан и продължи да скицира. — Просто е странно. Доколкото си спомням картите, най-близките до нас сега плата би трябвало да са далече на север. Има друга група плата там, точно със същите очертания, само че като огледално отражение на тези.
— Помниш картите толкова добре?
— Да.
Каладин не настоя повече. От това, което беше видял, излизаше, че може да го прави.
Шалан поклати глава.
— Каква е вероятността цяла поредица плата да имат съвсем същата форма в двата края на равнините? Не едно, а цяла поредица…
— Равнините са симетрични — каза Каладин.
Шалан застина.
— Откъде знаеш?
— Ами… сънувах го. Видях как платата са подредени в грамадна симетрична фигура.
Шалан пак погледна своята карта и зяпна. Почна да пише бележки в полетата.
— Киматика.
— Моля?
— Знам къде са паршендите. — Очите ѝ се отвориха широко. — И Портата на Обета. Виждам всичко — мога да го картографирам почти цялото.
Каладин потрепери.
— Ти… какво?
Шалан рязко вдигна поглед и се взря в очите му.
— Трябва да се връщаме.
— Да, знам. Бурята.
— Има и още — отвърна тя и се изправи. — Сега знам прекалено много, за да умра тук. Пустите равнини са шарка, повторение. Не са естествено скално образувание. А в средата им е имало град. Нещо го е разбило. Оръжие… Вибрации? Като пясък върху чиния? Трус, който може да разбие скалите… Камъните са се превърнали в пясък и от бурите пукнатините, пълни с този пясък, са се изветрели.
Очите ѝ бяха загадъчно далечни и Каладин не разбираше и половината от приказките ѝ.
— Трябва да стигнем центъра — каза Шалан. — Мога да го намеря, сърцето на тези Равнини, като следвам повторението. И там ще има… неща…
— Тайната, която търсиш — отвърна Каладин. Какво каза тя току-що? — Портата на Обета?
Шалан силно се изчерви.
— Да вървим. Не спомена ли с колко малко време разполагаме? Честно ти казвам, ако единият от нас не бърбореше неспирно и не разсейваше всичко живо, вече да сме се върнали.
Каладин шавна вежди, а тя се усмихна и посочи накъде да тръгнат.
— Между другото, вече аз водя.
— Май така ще е най-добре.
— От друга страна — отвърна Шалан, — като се замисля, може и да е по-добре да те оставя ти да водиш. Така може да налучкаме пътя до центъра на Равнините. Стига само да не се озовем в Азир.
В отговор Каладин се засмя, понеже така му се стори правилно. Вътрешно обаче се разкъсваше. Той се бе провалил.