Зовът на барабана [bg]

Той изви вежда и се усмихна лукаво. Остави чашата и посегна към гарафата с шери и друга чаша.

— Ами, макар да се възхищавам на дързостта на стратегията ви, госпожице Фрейзър… може ли да ви наричам „скъпа моя“? За жалост трябва да ви информирам, че вашата тактика не съответства на терена, на който сте избрали да я приложите.

— Какво искате да кажете?

Той се облегна в стола си с чаша в ръка. Гледаше я сърдечно.

— Госпожа Алдърдайс. Не съм сляп — макар че не мога да се меря по хитрост с леля ви — и наистина забелязах, че ви наблюдава. Но вие бъркате естеството на тези наблюдения, опасявам се. — Той поклати глава, гледаше я над ръба на чашата, докато отпиваше.

— Това не беше поглед на възмутена праведност, в никакъв случай. Това бе алчност на баба.

Бриана изправи гръб.

— Какво?

— Ами алчност на баба — повтори той. Също се изправи в стола и наклони чашата, като наля внимателно в нея златистата течност. — Нали знаете, че възрастите жени много искат да дундуркат внуци на коляното си, да им дават лакомства и с две думи да ги разглезват. — Вдигна чашата към носа си и почтително вдиша изпаренията. — О, амброзия. Не съм пил свястно шери поне от две години.

— Какво… искате да кажете? Че госпожа Алдърдайс си мисли, че аз… че това, че очевидно мога да имам деца, я кара да е сигурна, че може да чака внуци от мен? Това е нелепо! Съдията може да избере всяко здраво момиче… с добър характер — добави горчиво — и да е относително сигурен, че ще има деца от нея.

— Вие сама казахте… той е на четиридесет и е още ерген.

— Искате да кажете, че… но той е съдия! — В мига, в който възкликна ужасена, тя осъзна глупостта на всичко това, притисна ръка към устата си и се изчерви силно. Лорд Джон се засмя, макар и малко по-остро.

— Да, права сте — каза той. — Той наистина може да избере всяко момиче от окръга. Ако не беше така придирчив… — Замълча деликатно, после вдигна чаша в ироничен тост. — По-скоро мисля, че госпожа Алдърдайс осъзнава, че бракът на сина ѝ с вас е най-добрата… вероятно единствената ѝ възможност… да има внучето, за което така копнее.

— По дяволите! — Тя си помисли с отчаяние, че няма полезен ход. — Каквото и да сторя, съм обречена. Те ще ме омъжат, каквото и да правя!

— Позволете да се съмнявам в това — каза той. Усмивката му потрепна настрани, леко болезнено. — Доколкото виждам, вие притежавате откровеността на майка си и чувството за чест на баща си. Всяко от тези две качества е достатъчно, за да ви спаси от такъв капан.

— Не ми говорете за честта на баща ми — каза тя остро. — Той ме вкара в тази каша!

Той погледна към корема ѝ, откровено иронично.

— Шокирате ме — рече любезно, но никак не изглеждаше шокиран.

Тя усети как кръвта нахлува отново в лицето ѝ и то пламва дори повече от преди.

— Много добре знаете, че не това имам предвид!

Той скри усмивката си зад чашата с шери и присви очи към нея.