Каменният кръг [bg]

Не ми повярва, но и нищо не можеше да направи. Сви уста като кокошо дупе и я отвори колкото да попита:

— Значи си отседнала тук?

— Да. — Бях доволна, че познавам достатъчно добре разположението на плантацията, за да мина за гостенка. Щом слугите ги нямаше, никой нямаше да каже, че не съм, нали?

Той ме погледа още малко с присвити очи. После челюстта му се стегна и кимна намусено.

— Е, тогава сигурно знаеш къде е нашата домакиня и кога смята да се върне?

Вече имах доста неприятно предположение къде… ако не и точно кога… е отишла Гейлис Абърнати, но преподобният Кембъл не ми се стори подходящият човек, с когото да споделя тази информация.

— Не, опасявам се, че не. Аз… аз вчера отидох до съседната плантация. Тъкмо се връщам.

Преподобният ме огледа внимателно, но аз наистина бях с дрехи за езда — защото само такива имах, ако не се брои виолетовата бална рокля и двете муселинови роби — и като че ли ми повярва.

— Разбирам. Ммффмм. Е, тогава. — Стисна нервно големите си кокалести длани и после ги пусна, сякаш не знаеш какво да прави с тях.

— Моля ви, не искам да преча — казах любезно, с очарователна усмивка, и кимнах към писалището. — Сигурно вършехте нещо важно.

Той пак сви устни, по начин, който го караше да прилича на бухал, наблюдаващ сочна мишка.

— Приключих работата си. Тъкмо правех копия на някои документи, които госпожа Абърнати поиска.

— Колко интересно — казах автоматично, но си мислех, че ако имам късмет, след като се поразговорим, може да избягам под претекст, че съм се изморила, в моята хипотетична стая — всички стаи на първия етаж имаха изход към верандата и щях лесно да се измъкна в нощта, за да намеря Джейми.

— Вероятно и вие споделяте с домакинята ни — и с мен самия — интереса към шотландската история? — Погледът му се изостри и аз със свито сърце видях фанатичния блясък на страстен изследовател в очите му. Познавах го много добре.

— Е, разбира се, много — отвърнах, докато отстъпвах към вратата, — но трябва да кажа, че не знам много за… — Зърнах най-горния документ върху купчината и спрях рязко.

Това беше генеалогична таблица. Бях виждала много такива през годините с Франк, но тази я разпознах веднага. Това беше родословното дърво на семейство Фрейзър… проклетото нещо дори бе озаглавено „Фрейзър от Ловат“ — започваше някъде през петнайсети век, доколкото можех да видя, и стигаше до настоящето. Видях Саймън, покойния — и не особено оплакван — господар якобит, който беше екзекутиран заради участието си във Въстанието на Чарлс Стюарт, и неговите наследници. А в единия ъгъл долу, с кратка бележка относно незаконното му раждане, беше Брайън Фрейзър — бащата на Джейми. А пък под него, изписано с прецизен черен почерк, видях името Джеймс А. Фрейзър.

Усетих студ по гърба си. Преподобният беше забелязал реакцията ми и ме наблюдаваше почти развеселено.