Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
По-скоро, като всичките десет. Десет пъти безумец. И най-вече като Ешу, който говореше за неща, от които не разбира, пред хора, които разбират.
Толкова дълбоко в пропастите беше трудно да установи накъде да вървят, ала той обикновено успяваше да разчете пътя по това как са отложени отломките. Водата идваше от изток на запад, но се оттичаше в обратната посока. Затова пукнатините в стените, където отломките бяха плътно нагнетени, обикновено сочеха запад, а местата, където отлаганията бяха по-естествени — при оттичането на водата — бележеха къде водата е текла на изток.
Усетът му подсказваше накъде да тръгне. И сгреши. Не трябваше да е толкова уверен. Толкова далече от лагерите водата може би течеше другояче.
Раздразнен на себе си, той остави Шалан да рисува и се поотдалечи.
— Сил?
Никакъв отговор.
— Силфрена! — повтори той по-високо.
Въздъхна и се върна при Шалан. Тя рисуваше, клекнала на мъха — явно се беше отказала да пази някога хубавата рокля от петна и скъсване. Шалан беше другата причина той да се чувства глупак. Не трябваше да ѝ позволява да го дразни така. Успяваше да се въздържи от забележки към други, далеч по-противни светлооки. Защо не можеше да се владее, когато говореше с нея?
Би трябвало да съм си научил урока, разсъждаваше той, докато Шалан рисуваше, а изразът на лицето ѝ ставаше по-напрегнат. Досега тя печели всеки спор. Без усилия.
Облегна се на стената на пропастта. Копието лежеше в сгъвката на ръката му, а сферите, здраво вързани на върха, светеха. Наистина изводите му за нея бяха неправилни, както тя толкова хапливо забеляза. Отново и отново. Като че част от него неистово искаше да не я харесва.
Само да можеше да намери Сил. Всичко щеше да е по-хубаво, ако можеше пак да я види, да знае, че тя е добре. Този вик…
За да се разсее, отиде при Шалан и се наведе да види скицата. Нейната карта беше по-скоро картина и загадъчно наподобяваше гледката, която Каладин видя, летейки през нощта над Пустите равнини.
— Необходимо ли е всичко това? — попита той, докато Шалан полагаше светлосенките на платата.
— Да.
— Но…
— Да.
Рисуването продължаваше по-дълго, отколкото на него му се нравеше. Слънцето мина над отвора на пропастта горе и се загуби от поглед. Вече минаваше пладне. Имаха седем часа до бурята, ако времето беше предвидено вярно — и най-добрите математици понякога бъркаха.
Седем часа. Идването ни тук, отбеляза Каладин, трая почти толкова дълго. Ала те навярно бяха напреднали по посока на лагерите. Вървяха цяла сутрин.
Добре. Нямаше нужда да я кара да бърза. Остави я да рисува и закрачи през пропастта. Гледаше очертанията на процепа горе и го сравняваше с рисунката. Доколкото виждаше, картата ѝ беше съвършено точна. Изобразяваше по памет целия им път, сякаш го гледаше отгоре. При това го правеше съвършено. Представяше всяка издатинка и отвор.
— Отче на Бурята — прошепна той и припна пак при нея. Знаеше, че я бива като художничка, но това тук беше напълно различно.
Коя беше тази жена?
Когато се върна, тя още рисуваше.
— Скицата ти е изумително точна — рече Каладин.
— Може би снощи малко… подцених умението си — призна Шалан. — Помня нещата много добре, но за да съм честна, ще кажа, че не съзнавах колко сме сгрешили пътя, докато не го нарисувах. Доста от очертанията на тези плата не са ми познати; може да сме в област, която още не е картографирана.
Каладин я погледна.
— Ти помниш очертанията на всички плата на картите?
— Хмм… да.
— Невероятно.
Шалан пак се намести на колене и вдигна скицата. Отметна един непокорен кичур червени коси.
— Може би не. Тук има нещо много странно.
— Какво?
— Мисля, че скицата ми трябва да е грешна. — Тя се изправи, видимо разтревожена. — Трябва да знам повече. Ще обиколя едно от тези плата.
— Добре…
Шалан тръгна, съсредоточена върху скицата. Едва обръщаше внимание къде върви и се препъваше в камъните и клоните. Каладин я следваше с лекота, но не я притесняваше, когато тя обърна поглед към процепа отсреща. Двамата заобиколиха цялата основа на платото вдясно.
Отне болезнено много време, макар да вървяха бързо. Губеха ценни мигове. Знаеше ли Шалан къде се намират, или не знаеше?
— А сега, онова плато — каза тя и посочи следващата стена. Почна да обхожда основата на онова плато.
— Шалан, нямаме…
— Важно е.
— Важно е и бурята да не ни размаже.
— Ако не установим къде сме, никога няма да се измъкнем — рече Шалан и му подаде листа. — Чакай тук. Ей сега се връщам.