Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Не вярвам да сте решили да дойдете тъкмо в Лондон, за да ни съобщите това, нали, драги мой сър? — забеляза Пъркър.

— Не, не единствено — отвърна Уордл, — но все пак това е главната причина на моето идване. Как е Арабела?

— Много добре — отвърна мистър Пикуик, — и ще е щастлива да ви види, сигурен съм.

— Малка черноока кокетка! Аз пък точно мислех да се женя за нея в някой от близките дни — пошегува се Уордл. — Но се радвам, много се радвам.

— Как разбрахте новината? — запита мистър Пикуик.

— О, чрез девойчетата естествено — отвърна Уордл. — Арабела им беше писала оня ден, за да им съобщи, че се омъжила скришом, без разрешение на бащата на съпруга й, затова вие сте отишли да го искате, когато неговият отказ не би могъл да осуети брака и… всичко до края. Счетох, че е подходящ повод да поприказвам сериозно на моите девойчета; и тъй казах колко ужасно е децата да се женят без разрешение на родителите си и тъй нататък; но, ей богу, не мислете, че успях да им направя и най-малко впечатление. Те сметнаха, че много по-ужасно било да има сватба без шаферки; и тъй, все едно, че бях държал проповед на шишкавия Джо.

Тук възрастният джентълмен млъкна, за да се посмее; и когато се насмя, той веднага продължи:

— Но, изглежда, работите не стигат само дотука. Това е само половината от любовните истории и заговорите, които са били в ход. Ние сме се разхождали върху мини през последните шест месеца и сега те най-после избухват.

— Какво искате да кажете? — възкликна мистър Пикуик, побледнявайки. — Надявам се, че няма друг таен брак!

— Не, не — отвърна възрастният Уордл. — Не е чак толкова лошо; не.

— Какво тогава? — залита мистър Пикуик. — Тази работа засяга ли и мене?

— Да отговоря ли на въпроса, Пъркър? — каза Уордл.

— Ако това няма да ви изложи, драги мой сър.

— Добре тогава, засяга ви — отвърна Уордл.

— Как? — разтревожи се мистър Пикуик. — По какъв начин?

— Наистина — отвърна Уордл — вие сте такъв разпален младеж, че просто се боя да ви кажа; ако обаче Пъркър седне помежду ни, за да се избегне някоя пакост, тогава ще събера смелост.

Възрастният джентълмен затвори вратата и след като се подкрепи отново с щипка енфие от табакерата на Пъркър, пристъпи към голямото разкритие с тези думи:

— Ето каква е работата: моята дъщеря Бела… Бела, дето се омъжи за Тръндл, знаете.

— Да, да, знаем — нетърпеливо рече мистър Пикуик.

— Не ме стряскайте от самото начало. Моята дъщеря Бела (Емили си беше легнала с главоболие, след като ми прочете писмото на Арабела), седяхме ние с Бела онази вечер и си говорехме за тази женитба… „Е, татко — казва тя, — какво мислиш ти?“ — „Какво ли, мило дете? — казах. — Надявам се да се оправят; дано всичко е за добро.“ Отговорих по този начин, защото седях тогава край камината, пиех си грога и знаех, че като подхвърля по някоя уклончива дума от време на време, ще я подтикна да говори повече. И двете ми девойчета приличат досущ на милата си майка и сега, като остарявам, много обичам да седя насаме с тях; защото и гласовете, и външността им ме пренасят назад в най-щастливите години на моя живот и за момент се чувствувам тъй млад, както бях тогава, макар и не тъй безгрижен. „Това е истински брак по любов, татко“ — каза Бела след кратко мълчание. „Да, мило дете — казах аз, — но подобни бракове невинаги са от най-щастливите.“