Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Джо — обърна се най-после Арабела към него с най-очарователната си усмивка. — Как си, Джо?
— Джо — каза Емили, — ти си много добро момче; никога няма да те забравя, Джо!
— Джо — рече мистър Снодграс, като се приближи до стъписания младеж и му грабна ръката. — Аз не те познах преди. Ето ти пет шилинга, Джо!
— И аз ти дължа пет, Джо — добави Арабела, — в името на старото ни приятелство, знаеш — и друга най-пленителна усмивка биде дарена на дебелия нахалник.
Шишкото схващаше бавно; той изглеждаше озадачен, не можейки да си даде сметка за това внезапно благоразположение към него, и се озърташе с тревога. После по широкото му лице се появиха признаци на усмивка в съответен широк размер, а най-накрая той пъхна по една половинкронова монета в двата си странични джоба, докато ръцете му потънаха до китките, и прихна да се смее дрезгаво: за пръв и единствен път в живота си.
— Той ни разбира, виждам — рече Арабела.
— Най-добре е веднага да му се даде нещо за ядене — забеляза Емили.
Шишкавото момче едва не се засмя отново при това предложение. След още малко шушукане Мери се отдели грациозно от групата и рече:
— Аз ще обядвам с вас днеска, сър, ако нямате нищо против.
— Хайде — рече пламенно дебелакът, — има такъв хубавичък пай с месо!
С тези думи шишкавото момче я поведе надолу по стълбите; а гиздавата му придружителка обайваше всички служители в хотела и ядосваше всички служителки, докато вървеше след него към трапезарията.
В трапезарията ги чакаше не само пай с месо, за който тъй прочувствено бе споменал младежът, но и бифтек на туй отгоре, и порция картофи, и кана с портер.
— Седнете — покани я шишкото. — Ей, майко мила, колко е чудесно! Толкоз съм гладен!
Като се позова на майка си по същия възторжен начин едно пет-шест пъти, младежът зае председателското място на масата, а Мери седна на другия край.
— Ще вземете ли от туй? — рече шишкавият момък, мушкайки ножа и вилицата в пая чак до дръжката.
— Малко, ако обичате — отвърна Мери.
Шишкото отряза малко на Мери и много на себе си и тъкмо се канеше да си хапне, отпусна ножа и вилицата, наведе се напред, оставяйки ръцете си да паднат на коленете заедно с ножа и вилицата, и каза много бавно:
— Ама сте хубава! Да ви изхруска човек!
Това бе казано с явен възторг и бе крайно приятно, но в очите на младия джентълмен проблясваше нещо канибалско, което правеше комплимента двусмислен.
— Боже мой, Джоузеф! — рече Мери, преструвайки се на засрамена. — Какво искате да кажете?
Шишкавото момче, заело постепенно предишната си поза, отвърна с дълбока въздишка; то остана замислено известно време и пое дълга глътка от бирата. След тази изключителна проява се залови старателно с пая.
— Колко хубава млада дама е мис Емили — рече Мери след дълго мълчание.
Дотогава шишкото беше привършил пая. Той впери очи в Мери и отговори:
— Знам и една по-хубава.
— Тъй ли? — рече Мери.
— Да, тъй! — отвърна шишкото с необичайна живост.
— Как й е името? — запита Мери.
— Как е вашто?
— Мери.
— Тъй е и нейното — рече шишкото. — Тя — туй сте вий. — Младежът се захили, за да подчертае комплимента, и извъртя очите си: получи се нещо средно между кривогледство и кокорене, което той, изглежда, предполагаше да е влюбен поглед.
— Не бива да ми говорите така — рече Мери. — Казвате неща, дето не ги мислите.
— Не ги мисля, а? — отвърна шишкото. — И таз хубава!
— Добре, добре.
— Искате ли да дохождате тук редовно?
— Не мога — отвърна Мери, поклащайки глава. — Отивам си пак довечера. Защо?
— О! — Гласът на шишкото звучеше много прочувствено. — Колко щяхме да се забавляваме заедно по време на ядене, ако идвахте!
— Може и да идвам понякога, за да ви видя — рече Мери, диплейки покривката на масата с престорена свенливост, — ако ми направите една услуга.
Шишкавият младеж погледна от подноса на пая към бифтека, сякаш помисли, че услугата беше по някакъв начин свързана с нещо за ядене; а после извади една от своите половин крони и я погледна нервно.
— Не ме ли разбирате? — запита Мери, като отправи дяволито очи към тлъстото му лице.
Той отново погледна своята половин крона и каза едва чуто: