Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Когато мистър Пикуик отдръпна главата си от прозореца, лицето му беше усмихнато и благо, а когато се върна мирно и тихо в кантората, той заяви, че сега голяма тежест му била паднала от сърцето и че се чувствувал много доволен и щастлив.
Пъркър не каза нито дума, преди да изпразни табакерата си и прати Лоутън да я напълнят отново; после отведнъж прихна да се смее и се успокои чак след пет минути; а когато изтече това време, той заяви, че би трябвало да е много сърдит, но не можел да гледа сериозно на тази история, но все пак — по-късно, може би щял да се разсърди.
— А сега — рече мистър Пикуик — нека си оправим сметките с вас.
— Като онези сметки ли? — попита Пъркър и отново се разкиска.
— Не напълно — отвърна мистър Пикуик, като извади портфейла си и сърдечно разтърси ръката на нисичкия човек. — Имах пред вид само паричния въпрос. Вие направихте толкова много за мен, че никога не мога да ви се отплатя, а и нямам подобно желание, предпочитам да ви остана задължен.
С това предисловие двамата приятели се заеха да преглеждат разни сложни сметки и разписки, а след като Пъркър ги докладва и съответно провери, мистър Пикуик веднага уреди плащането с многобройни уверения в своите чувства на почит и приятелство.
Едва-що бяха приключили с този въпрос, когато ги стресна някакво невероятно силно чукане по вратата; не беше обикновено двойно почукване, а поредица от непрекъснати, оглушителни единични удари, сякаш чукалото се движеше постоянно или човекът отвън бе забравил, че трябва да спре.
— Боже мой, какво е това! — възкликна Пъркър, като подскочи.
— Мисля, че се чука на вратата — поясни мистър Пикуик, сякаш можеше да има и най-малко съмнение относно този факт.
Чукалото даде много по-енергичен отговор, отколкото думите биха могли да дадат, защото ударите продължаваха — учудващо силни и шумни, без да прекъснат нито за миг.
— Боже мой! — възмути се Пъркър и разтърси звънчето. — Ще вдигнем на крак целия Ин. Мистър Лоутън, не чувате ли, че се чука?
— Един момент, отивам да отворя, сър — отвърна чиновникът.
Чукалото сякаш дочу отговора и за да докаже, че е невъзможно да чака толкова дълго, вдигна удивителна врява.
— Това е нещо ужасно! — промълви мистър Пикуик и си запуши ушите.
— Побързайте, мистър Лоутън! — провикна се Пъркър. — Ще се издъни вратата.
Мистър Лоутън, който си миеше ръцете в една тъмна стаичка, се спусна към вратата и завъртайки дръжката, зърна появлението, което ще опишем в следващата глава.
Глава петдесет и четвърта
Това, което се представи пред очите на смаяния чиновник, беше едно момче — едно изумително шишкаво момче, — облечено в ливрея, застанало изправено на изтривалката със затворени очи, сякаш заспало. Той никога не бе виждал толкова дебело момче нито по пътуващите циркове, нито извън тях; а тази особеност, притурена към спокойствието и пълната неподвижност на чертите му, бе нещо тъй различно от това, което би могло да се очаква от нанасящия подобни удари по вратата, че мистър Лоутън бе поразен от почуда.
— Какво има? — запита чиновникът.
Необикновеното момче нищо не отговори; то само кимна веднъж, а на чиновника му се стори (или пък бе въображение), че то леко хърка.
— Откъде пристигате? — запита чиновникът.
Момчето сякаш не го чу. Само дишаше тежко, но инак беше съвсем неподвижно.
Чиновникът повтори въпроса си три пъти, но не получавайки никакъв отговор, той тъкмо се канеше да затвори вратата, когато момчето отвори очи, премигна няколко пъти, кихна веднъж и вдигна ръка вероятно за да зачука отново. Виждайки, че вратата е отворена, то се огледа в недоумение и най-сетне спря погледа си върху лицето на мистър Лоутън.
— Защо, по дяволите, чукаш по този начин? — ядосано го попита чиновникът.
— Какъв начин? — рече момчето с бавен сънлив глас.
— Ха! Също като четиридесет файтонджии — отвърна чиновникът.
— Щото господарят каза, че трябвало да чукам, докато ми отворят; боял се да не заспя — рече момчето.
— Добре, а какво ти заръчаха? — запита чиновникът.
— Той е долу — отвърна момчето.
— Кой?