Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— О, той умееше да се преструва за всяко нещо, сър — рече Джоб. — Може да се считате щастлив, задето тъй леко сте се отървали от него. Ако се бяхте посближили, той щеше да се окаже дори по-опасен познайник, отколкото… — Джоб погледна към Джингл, подвоуми се, а най-накрая добави: — … отколкото… мене даже.
— Благонадеждно семейство, няма що — рече Пъркър, запечатвайки едно писмо, което току-що бе привършил.
— Да, сър — отвърна Джоб, — наистина.
— Е, добре — засмя се дребният човек, — надявам се, че вие ще посрамите роднините си. Предайте това писмо, когато стигнете в Ливърпул, и позволете да ви дам един съвет: карайте я по-скромно на островите. Ако проиграете тази си възможност, напълно ще заслужите да ви обесят и аз искрено вярвам, че това ще стане. А сега най-добре ни оставете сами с мистър Пикуик, защото трябва да поговорим по други въпроси, а времето ни е скъпо. — Казвайки това, Пъркър погледна към вратата с явното желание сбогуването да бъде колкото може по-кратко.
То бе доста кратко от страна на мистър Джингл. Той благодари припряно с няколко думи на дребния пълномощник за неговата любезност и бързина при оказаната помощ и обръщайки се към своя благодетел, остана безмълвен за миг, сякаш се колебаеше какво да каже и какво да направи. Джоб Тротър му помогна да излезе от това затруднение: той смирено се поклони в знак на благодарност към мистър Пикуик и прихващайки леко приятеля си за лакътя, го изведе от стаята.
— Достойна двойка! — рече Пъркър, щом вратата се затвори зад тях.
— Надявам се, че ще станат достойни люде — отвърна мистър Пикуик. — Как мислите? Има ли изгледи наистина да се поправят?
Пъркър сви недоверчиво рамене, но виждайки загрижения и разочарован поглед на мистър Пикуик, каза:
— Има такива изгледи, разбира се. Надявам се, че им се дава добра възможност. Сега те безспорно се разкайват; но споменът за неотдавнашните им страдания, знаете, е още много пресен. Какво ще стане по-нататък, когато всичко поизбледнее: този проблем не би могъл да се разреши нито от вас, нито от мен. Впрочем, драги мой сър — добави Пъркър, слагайки ръка на рамото на мистър Пикуик, — вашето усилие само по себе си е достойно, какъвто и да бъде резултатът. А дали онзи вид милосърдие, което е тъй деликатно и цели тъй далеч, че рядко достига целта (защото, ако добродетелят бъде измамен, ще пострада самолюбието му), дали е истинско благодеяние или светско подражателство — това оставям на по-умни глави от моята да решат. Но онези двама приятели дори да извършат някоя кражба още утре, вашата постъпка в моите очи си остава еднакво възвишена.
След тези разсъждения, изказани с много повече страст и жар, отколкото е обичайно за юристите, мистър Пъркър придърпа стола си до писалището и изслуша изложението на мистър Пикуик за упорството на стария мистър Уинкл.
— Дайте му едноседмичен срок — рече Пъркър, кимайки пророчески.
— Смятате ли, че ще промени своето решение? — запита мистър Пикуик.
— Смятам, че ще го промени — отвърна Пъркър. — В противен случай ще трябва да му въздействуваме чрез младата дама, а това всеки друг на ваше място би направил най-първо.
Мистър Пъркър смъркаше щипка енфие, като правеше разни комични гримаси, красноречиво говорещи за силата на въздействието, притежавано от младите дами, когато дочуха полугласен въпрос и отговор от външната стая, а после Лоутън почука на вратата.
— Влезте! — извика дребният човек.
Чиновникът влезе и затвори вратата след себе си много тайнствено.
— Какво има? — запита Пъркър.
— Търсят ви, сър.
— Кой ме търси?
Лоутън погледна към мистър Пикуик и се покашля.
— Кой ме търси? Не можете ли да говорите, Лоутън?
— Видите ли, сър — отвърна Лоутън, — Додсън е тук; и Фог е с него.
— Боже господи! — възкликна дребният човек, поглеждайки часовника си. — Аз им казах да дойдат тук в единадесет и половина, за да уредим онзи ваш въпрос, Пикуик. Аз им подписах гаранция, въз основа на която те наредиха да ви освободят. Много неловко положение, драги мой сър; какво ще направите? Искате ли да минете в съседната стая?
Но тъй като съседната стая беше точно стаята, гдето бяха господата Додсън и Фог, мистър Пикуик отговори, че иска да остане там, където се намира: още повече, че би трябвало господата Додсън и Фог да се срамуват да го погледнат в очите, а не той да се срамува да ги види. На последното обстоятелство трябвало мистър Пъркър да обърне внимание, подчерта той с пламнало лице и други признаци на възмущение.