Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Земята се разлюля, той почувствува вибрация в ушите, чу далечен рев, видя как се приближава мъглява светлина, бързо превърнала се в две червени очи и в свиреп огън, бълващ разпалени въглени, а после неудържимо профуча огромно, трещящо чудовище, предизвикващо вихър и грохот — прелетял бе още един дявол, а мъжът се бе вкопчил в една порта сякаш за да се спаси от дявола.
Той изчака следващия, а после и по-следващия. Измина същия път в обратна посока, отново се върна на предишното място и със съзнание, все още изпълнено с мисълта за изнурителното си пътуване, изчакваше да види приближаващите се чудовища. Помота се около гарата в очакване някое чудовище да спре там. Когато най-после едно спря и бе отделено от вагоните, за да се налее с вода, той застана близо до него, огледа огромните му колела и металната му гръд и си помисли каква безпощадна мощ и сила се крият в него. Уф! Само да види човек как големите колела бавно се завъртяват и да си представи, че го прегазват и смазват!
Зашеметен от виното и нуждата за сън — нужда, която, въпреки че бе много уморен, не можеше да бъде утолена, — той придаваше болезнено значение на мислите си и всичко, което виждаше. Когато се върна отново в стаята, близо в полунощ, мислите му продължаваха да го измъчват и той седеше, ослушвайки се дали не идва поредното чудовище.
Същото беше и когато си легна без някаква надежда да заспи. Продължаваше да се ослушва, а когато долавяше грохота и вибрацията, ставаше и се приближаваше до прозореца и наблюдаваше (оттам всичко се виждаше) как мъглявата светлина се превръща в две червени очи и в свиреп огън, бълващ разпалени въглени, и гигантът профучава, прорязвайки долината с диря от ярка светлина и дим. А после извръщаше поглед натам, накъдето възнамеряваше да се отправи при изгрев-слънце, чувствувайки, че и там няма да има покой за него. Лягаше отново и пак започваше да го измъчва споменът за изнурителното бягство с монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, докато се зададеше поредното чудовище. Това продължи през цялата нощ. Той не само че не възвърна самообладанието си, а както му се струваше, все повече го загубваше след настъпването на нощта. Зората го завари все така измъчван от мисли, все така отлагащ размишленията си за друго време, когато състоянието му се подобри. В съзнанието му хаотично изникваха представи за миналото, настоящето и бъдещето, но той не бе в състояние да се съсредоточи върху някоя от тях.
— В колко часа каза ти снощи — попита той лакея, сервирал му вечерята, който сега влезе със свещник, — че трябва да тръгна?
— Около четири и петнайсе, сър. Бързият влак в четири часа, сър, само минава, без да спира.
Той прекара ръка по пламналата си глава и погледна часовника си. Близо три и половина.
— Навярно никой друг няма да пътува с вас, сър — рече лакеят. — Двама джентълмени отседнаха тук, сър, но те ще чакат влака за Лондон.
— Снощи ти каза, струва ми се, че никой друг не е отседнал тук — каза Каркър, като се извърна към него със слабо подобие на предишната си усмивка, с която се усмихваше, когато бе обхванат от гняв или подозрения.
— Така беше снощи, сър. През нощта с влака, който спира тук, пристигнаха двама джентълмени. Желаете ли топла вода, сър?
— Не! И отнеси свещника! Достатъчно светло е.
Той се просна полуоблечен в леглото, а когато слугата излезе, се втурна към прозореца. Нощта бе отстъпила пред студената утринна светлина и в небето вече се виждаше червеното зарево на изгряващото слънце. Намокри си главата и лицето с вода — това обаче не го освежи, — бързо се облече, остави пари и излезе.
Лъхна го студен, неприятен въздух. Беше паднала роса и колкото и да бе разгорещен, той целият потреперя. Хвърли поглед към мястото, до което бе стигнал през нощта, после към сигналните лампи, бледо светещи в утрото, загубили своето предназначение, извърна се към изгряващото слънце и го видя как се издига на хоризонта в цялото си великолепие.
Така зловещо, толкова съвършено в красотата си, така божествено спокойно! Той вдигна помътнелите си очи към слънцето, което се издигаше безметежно и невъзмутимо, напълно безучастно към злодеянията и греховете, извършвани под лъчите му, откакто свят светува, и кой би могъл да каже дали в този миг не му мина през главата смътната мисъл за добродетелен живот на земята и отплата в рая? Кой би могъл да каже дали ако някога в сърцето му е трепвало чувство на нежност и разкаяние към брат му и сестра му, то не беше именно в този миг?