Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Фенерите, хвърлящи отблясъци върху окичените глави на конете и подрусващи се в такт със смътния силует на кочияша с развят плащ, предизвикваха хиляди смътни видения, които съответствуваха на мислите му. Сенки на познати хора, приведени на своите бюра над книжата си в обичайните си пози; странни видения на човека, от когото бягаше, или пък на Едит; непрестанното звучене на отдавна изречени думи в дрънченето на звънчетата и в трополенето на колелата; объркване в представите за време и място, при което изглеждаше, че е изминал цял месец от предишната вечер, а случилото се преди месец сякаш се бе случило предишната вечер; родният дом му се струваше ту безнадеждно далеч, ту съвсем близко; смут, хаос, лудо препускане, мрак, бъркотия както в душата му, така и наоколо. Хайде! Хоп! В галоп напред сред тъмната равнина — встрани пръскаше кал и прах, изпотените коне пръхтяха и фучаха, сякаш всеки един поотделно бе яхнат от дявола, с бясно ликуване напред по тъмния път, но накъде?

Безименният ужас отново го връхлита, а когато изчезва, звънчетата дрънчат в ушите му: „Накъде?“ Колелата тракат в ушите му: „Накъде?“ Във всички звуци и в трополенето се долавя единствено този вик. Отблясъците и сенките танцуват по главите на конете подобно дяволчета. Няма спиране сега, няма бавене! Напред, напред! Бягай безумно напред по тъмния път!

Той не бе в състояние да разсъждава трезво. Не можеше да отдели един предмет за размишления от друг, за да се съсредоточи на него поне за миг. Разбитите му планове да получи сладострастна награда за предишното си самоограничение, провалилото се предателство спрямо човека, който винаги се бе държал честно и великодушно към него, чиито високомерни думи и погледи обаче се бяха врязали завинаги в съзнанието му — притворните и коварни хора неизменно тайно презират и ненавиждат човека, пред когото сервилничат, и не зачитат отплатата и проявата на уважение, защото знаят, че те са незаслужени, — това бяха нещата, които най-много го занимаваха. У него се бе стаила трайна глуха омраза към жената, вкарала го в клопката, за да си отмъсти. Неясни, уродливи кроежи жестоко да й се отплати се мяркаха в съзнанието му, но всичко тънеше в мъгла. Мислите му се меняха бързо, и непоследователно. Дори когато изцяло бе обзет от трескавите си, безплодни мисли, не го напускаше съзнанието, че трябва да отложи размишленията си за неопределен период.