Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Ей, мерзавецо със свинска зурла, стой мирно! — викна кочияшът на друг кон, който захапа съседа си, а той на свой ред подплаши другите два, които се задърпаха напред-назад. — Нищо не идва след нас.
— Нищо ли?
— Не, нищо друго освен изгрева.
— Мисля, че си прав. Сега наистина не чувам никакъв звук. Карай напред!
Каретата, почти скрита сред облака пара, излизаща от конете, потегля бавно отначало, тъй като кочияшът, когото бяха накарали напразно да спре, навъсено изважда джобно ножче и слага нов ремък на камшика. И отново: „Хайде! Хоп! Хайде, хей!“ — и те бясно се втурват напред.
Сега вече звездите избледняха, дневната светлина започна да се процежда и изправен в каретата и загледан назад, той огледа пътя, по който бяха минали, и се увери, че не се вижда никой в мрачната пустош отзад. Скоро стана съвсем светло и слънцето огря нивите и лозята, а тук-там почнаха да се виждат някои общи работници, които бяха излезли от уединените, временно построени къщурки от струпаните покрай пътя камъни и ремонтираха шосето или ядяха хляб. Постепенно почнаха да се мяркат селяни, отправили се на работа, на пазара или пък просто разтакаващи се пред вратите на бедните си домове, наблюдавайки го безучастно, когато минаваше покрай тях. После се показа една пощенска станция. Пред нея имаше кал до колене, торища, от които се издигаше пара, и полуразрушени огромни бараки. В тази живописна картина се взираше огромен, страшен, незаслонен от дърветата, биещ на очи каменен замък — половината му прозорци бяха закрити с щори, а по стените му лениво пълзеше зелена плесен, придвижваща се от терасата с балюстрада към островърхите кулички.
Свил се мрачно в един ъгъл на каретата, обладан от едно-единствено желание — бързо да се придвижва (само от време на време, когато минаваха през открита местност, се изправяше и в продължение на цяла миля гледаше назад), той продължаваше пътя си, като отлагаше размишленията за неопределен период, но въпреки това непрестанно бе измъчван от безплодни мисли.
Срам, разочарование, съзнание за провал глождеха сърцето му. Непрестанното опасение да не бъде застигнат или срещнат от някого — без всякаква причина той се страхуваше и от пътници, идващи насреща му — дълбоко го угнетяваше. Същият непоносим ужас и страх, обземал го от време на време през нощта, се появяваше с предишната си сила и през деня. Монотонното дрънчене на звънчетата, монотонното чаткане на копитата, монотонното редуване на тревогата с безсилния гняв, монотонното въртене в съзнанието му на чувства като страх, съжаление и ярост — от всички тези неща пътешествието му изглеждаше като сън, в който единственото реално нещо бе собственото му терзание.
Като насън виждаше безкрайни пътища, стигащи до хоризонта, непрестанно бягащи и недостижими, лошо павирани селища, пръснати по възвишенията и из долчинките, където пред тъмните врати и зле остъклените прозорци се мяркаха хора и където из дългите тесни улички се виждаха множество изпръскани с кал крави и волове, навързани в редица за продан, които се ръгаха, мучаха и върху дебелите им глави се сипеха удари със сопа. Като насън виждаше мостове, кръстовища, черкви, пощенски станции, виждаше как впрягат нови коне, които се дърпат, а уморените, задъхани коне изпускат пара и унило скланят оклюмалите си глави пред вратите на конюшнята. Виждаше като насън малки гробища с черни, наклонили се на една страна кръстове върху гробовете с увиснали, повехнали венци. И отново безкрайни пътища, неспирно точещи се ту нагоре, ту надолу, устремени към измамния хоризонт.
Като насън следваха заранта, пладнето, залезът, вечерта и изгряването на младата луна. Като насън се отклоняваха за кратко време от безкрайните пътища и се приближаваха до груба настилка. Като насън трополяха и тракаха отгоре й. Като насън той поглеждаше и съзираше сред покривите голяма черковна камбанария, слизаше и набързо се хранеше, пиейки вино на големи глътки, което не го ободряваше. Като насън минаваше сред тълпа просяци — слепци с потрепващи клепачи, водени от старици, осветяващи лицата им със свещи, малоумни момичета, епилептици, куци, сакати, — пробиваше си път сред врявата и поглеждаше от каретата към извърнатите към него лица и протегнатите ръце, обхванат от внезапен страх да не би да съзре някой промъкващ се към него преследвач — и отново като насън се впускаше в галоп по безкрайните пътища, ту свит в своя ъгъл и вцепенен, ту надигащ се да огледа слабо осветения от луната нескончаем път отпред или пък да се обърне назад, за да види няма ли преследвачи.