Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
С подобни намерения се постара колкото може по-бързо да се пъхне в един вагон, легна, зави се с плаща си, преструвайки се на заспал, и скоро се отдалечи от морето и се понесе към зелените пространства във вътрешността на страната. Когато пристигна на гарата, надзърна през прозореца и внимателно се огледа. Паметта му не го лъжеше. Мястото бе уединено и съвсем наблизо имаше горичка. Там се издигаше само една сграда, съвсем нова или поне преустроена в железопътна странноприемница, около която имаше хубава градинка. Най-близкото градче се намираше на няколко мили. Тогава той слезе от вагона и без да бъде забелязан от някого, веднага се отправи към ханчето и нае горе две стаи, свързани помежду си и твърде усамотени.
Целта му бе да си почине и да си възвърне самообладанието и душевното равновесие. Той до такава степен бе обзет от дива ярост и бяс, че ходеше из стаята и скърцаше със зъби. Мислите му — невъзможно бе да се отърве от тях, нито пък да ги направлява — все така блуждаеха в различни посоки и го влачеха след себе си. Беше зашеметен и измъчен до смърт.
Макар че сетивата му бяха притъпени, върху него сякаш тегнеше проклятието да не намери миг покой, защото съзнанието му не се изключваше. Той нямаше власт над своите сетива, сякаш те не бяха негови, а на чужд човек. Те не го заставяха да обърне внимание на заобикалящите го предмети и звуци, а непрестанно бяха насочени към едно натрапчиво видение — неговото бягство. През цялото време това видение бе пред очите му. Едит се изправяше, презрително вперила черните си очи в него, но въпреки това той продължаваше да пътува през градове и села, денем и нощем, в дъжд и слънце, по пътища и каменни настилки, по хълмове и долини, възвишения и низини, измъчен и изплашен от монотонното дрънчене на звънчетата, трополенето на колелата, чаткането на копитата, ненамиращ покой.
— Какъв ден е днес? — попита той лакея, който приготвяше масата му за вечеря.
— Какъв ден ли, сър?
— Сряда ли е?
— Дали е сряда, сър? Не, сър. Четвъртък е, сър.
— Забравил съм. Колко е часът? Часовникът ми е спрял.
— Пет без няколко минути, сър. Навярно много дълго сте пътували, сър?
— Да.
— С влак ли, сър?
— Да.
— Много е изморително, сър. Аз лично нямам навика да пътувам с влак, сър, но отсядащите тук джентълмени често казват това.
— Много ли хора отсядат тук?
— Общо взето, доста, сър. В момента няма никой. Голямо затишие е настъпило, сър. Навсякъде има затишие, сър.
Той не отвърна, но се приповдигна от кушетката, върху която лежеше, седна, подпрял лакти на коленете, и се вторачи в пода. Не можеше да се съсредоточи нито за миг. Съзнанието му блуждаеше във всички посоки, но нито за секунда не се замъгляваше от съня.
След вечеря изпи доста вино, но напълно безрезултатно. Никакви изкуствени средства не бяха в състояние да предизвикат сън. Мислите му, още по-несвързани от преди, го влачеха най-безмилостно след себе си — също като обезумели коне, теглещи някакъв несретник, осъден на подобно изкупление.
В продължение на колко време, пиейки и размишлявайки, бе седял, тласкан насам-натам от собственото си въображение — никой не би могъл да отговори по-неточно от самия него. Той само знаеше, че дълго бе седял на запалени свещи, когато, обзет от внезапен ужас, се сепна и се ослуша.
Сега вече не само му се струваше. Земята се затресе, сградата се разклати, нещо стихийно и стремително разсече въздуха. Усети го как връхлетя и отмина. Но дори когато изтича до прозореца и разбра какво е, той се отдръпна назад, сякаш бе опасно да се гледа.
Да бъде проклет този огнен, трещящ дявол, плавно носещ се напред, прорязвайки далечната долина с диря от ярка светлина и зловещ дим и изчезващ от погледа! Мъжът изпита чувството, че е бил сякаш отместен от пътя на огнения дявол и спасен от премазване. Дори сега, когато напълно заглъхна всякакъв звук от грохота и когато железопътното платно, което той съзираше донякъде в лунната светлина, беше глухо и безлюдно като пустиня, той трепваше и се свиваше при мисълта за чудовището.
Неспособен да се отдаде на покой, усещащ, че железопътното платно неудържимо го тегли — или поне така му се струваше, — той излезе и започна да броди покрай самите релси, вглеждайки се във все още димящите въглени, които влакът бе оставил зад себе си по своя път. След като поброди около половин час в посоката, накъдето бе отминало чудовището, той се обърна, тръгна назад, продължавайки да се движи бързо до релсите, пресече градинката около странноприемницата и вървя още дълго надолу, като оглеждаше с интерес мостовете, сигналните лампи и се питаше кога ли ще мине следващият дявол.