Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Когато някоя твар умреше или неодушевен предмет загубеше първоначалната си форма (например ако натрошиш камък), микробите също умираха и без тях самата структура губеше устойчивост и се разпадаше. Предположих, че един рицар е способен някак да съхрани мъничетата живи в подобни условия. Но дори и тогава микроорганизмите нападаха и разрушаваха мъртвата материя, чужда за тяхната среда. Не знам защо си спомних за антителата в човешката кръв, които веднага се вкопчват в чужди агенти като вирусите например, нахлуят ли те в организма. Струваше ми се, че микробите от Диаманта на Уордън действат досущ като антителата срещу чуждата мъртва материя — атакуват, лишават я от стабилност и я унищожават.
В такъв случай Крийгън явно можеше да върши невъзможното — убеждавайки някак микробите да не разрушават внесено отвън неживо вещество! И всяко по-висше съсловие на управниците беше способно да предотврати общуването на подчинените с микроорганизмите в собствените им тела, за да се защити.
Но как да постигна хармония със своите собствени симбионти, как да предавам заповеди чрез тях до другите извън тялото ми? Тепърва ми предстоеше да го открия. Засега можех да усещам всевластната взаимовръзка, а почти всички пешки бяха лишени дори от това. Бе най-чудесното нещо, което ми се случи. Вече не се чувствах нито изтощен, нито унил. Имах дарбата. Оттук нататък трябваше да изучавам силата си, да я изпробвам, да науча начините за използването й, да разбера докъде се простират способностите ми.
Кой знае дали щях да се изравня по могъщество с владетеля! Вероятно щях да имам нужда от помощ, дори от съюзници.
Но в онези дни ми стигаше, че най-сетне знам какво движи този налудничав свят… и бях уверен, че за мен скоро ще дойде краят на шестнадесетчасовото ровене в калта.
Беше повече от достатъчно.
Седма глава
Отец Бронц
През следващите дни моята нарастваща чувствителност към мълчаливото общуване в заобикалящия ме свят изцяло ме погълна и аз се опитвах да науча всичко за него. Никой от пешките не можеше да ми бъде полезен освен Тай, която усещаше силата, ала без да е в състояние да я използва по свое желание. Положението на всеки жител на Лилит зависеше от контрола върху тази сила и понеже издигането обикновено ставаше чрез смъртта на единия от съперниците за поста, едва ли е нужно да подчертавам, че не се намираха никакви учебници или справочници по въпроса.
От доста време вече живея с тази представа и все пак е почти невъзможно да я опиша. Най-добре, струва ми се, подхожда сравнението с извънредно изострено възприятие към неизброими потоци насочена енергия. Не са особено мощни, но въпреки това човек ги долавя не в замръзналата им неподвижност, а винаги трептящи дори в наглед най-устойчивите и неизменни неща. Изглежда предаването на странната енергия не засяга газовете и течностите, макар тя да се съдържа у всяко, било и най-мъничко същество, обитаващо водата.
Енергията е една и съща навсякъде — няма разлика в излъчването от стрък трева, човек или насекомо, но всеки образ, оформен от нея, е неповторим. Да, можеш да различиш даже една тревичка от съседната, да не говорим пък за човек от някое друго едро животно. В съзнанието си чувствах дори образите на милиардите микроби, които населяваха тялото ми.
Все още опитвах и се учех, когато странникът се появи в нашето село. Явно бе пристигнал в долината по-рано през деня, обиколил е други групи работници, но не е стигнал до нашата. По здрач го заварих да си почива в сборното място сред колибите, похапвайки плодове.
Носеше дълга, сияйно бяла тога, която сякаш преливаше на вълни с всяко негово движение. На краката си имаше чифт изящни, майсторски изработени сандали и те веднага подсказваха, че насреща ми стои мъж с огромна мощ. А той дъвчеше небрежно и разменяше банални приказки с нас — простите пешки. По лицето му вече се забелязваха фините бръчици на старостта, грижливо подстриганата му брада сивееше. И на челото, и на темето си имаше плешивини. Ала беше кльощав и жилав, очевидно в чудесна форма, както и трябваше да се очаква. Нямаше как да се досетя за възрастта му, но със сигурност бе прехвърлил седемдесетте.
Естествено в моята изпълнена с подозрения глава веднага се мярна догадката, че този човек е самият Владетел Марек Крийгън. Защо ли обаче би се появил точно тук? Идването му в селото правеше предположенията ми доста пресилени. Освен това според описанията Крийгън имаше стандартни ръст и телосложение, защото произхождаше, също като мен, от цивилизованите светове. А този мъж бе прекалено нисък и широк в раменете.