Лилит: Змия в тревата
- Автор: Чалкер Джек Лоуренс
- Серия: Четиримата владетели на Диаманта #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-034-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Лилит: Змия в тревата». Краткое содержание книги:
Личността се гради върху тези дадености, а не обратното. Тремон е бил агресивен и безнравствен насилник. Не би могъл да е още по-звероподобен, с всичко произтичащо от това. Физиологическите процеси обработваха и моята личност, както бяха оформяли неговата, укротявани само от собствените ми спомени и възгледи, както и от вкоренените чрез културата навици и задръжки. Потискаха ги, но не можеха да ги възпират напълно. Естествено колкото по-дълго живеех в това тяло, толкова по-силно щяха да ми въздействат особеностите му. Вече започвах да се вглеждам критично към предишния си живот и да се питам защо съм постъпил така, а не иначе, защо съм харесвал и предпочитал нещо пред друго… Ставаше все по-трудно да приема онзи живот като свой. Да, спомнях си всичко твърде ясно, пък и само това минало имах, но все повече мислех и постъпвах тъй, сякаш аз — Кал Тремон, съм получил от Сигурността спомените и знанията на някакъв непознат.
Две седмици след като се запознах с Тай вече недоумявах какво толкова ме е възпирало в началото. Разбира се, обяснявах си своите притеснения от гледна точка на разума, но на емоционално равнище — все по-мощно у мен — беше извънредно трудно да схвана смисъла в поведението си.
Една вечер се връщах в селото след дълъг и изморителен ден, като вече предвкусвах храната и жадувах за Тай. Тогава чух тревата да говори.
Беше мистично, невъобразимо преживяване, несравнимо с нищо друго в досегашния ми живот. Не искам да кажа, че чувах разговор, какъвто ние, човеците, бихме разбрали. Но някак си долових, че там, долу, е пълно с цели колонии дребосъци, свързани помежду си. Усещах неприятен за мен протест, когато стъпвах върху стръковете, после слабичкия сигнал на облекчението, щом вдигнех крак. Не мисля, че постигнах контакт с някакъв разум, но това все пак беше осъзнаване, друг вид възприемащ живот, макар и на примитивно равнище. Да, имаше връзка между нас, защото след малко до мен вече достигаше и далечното напрежение в тревите, върху които още не бях стъпил.
Чувствах се странно, сякаш едновременно и бях там, и не бях, а усещането ми се натрапваше настойчиво, защото наоколо имаше дяволски много трева. Развълнувах се, но в същото време си напомних, че съм преуморен, мръсен, смачкан и унил, а може би вече и побъркан.
Тай дойде при мен, щом свърши със задълженията си към събраните на едно място бебета на селото, и веднага, преди още да си отворя устата, разбра какво е станало.
— Усетил си я днес.
Просто отбеляза, не попита. Аз кимнах.
— Така ми се струва. Беше… чудновато. Чувах тревата, долавях милиарди взаимносвързани, мънички живи същества.
Тя очевидно не разбра някои от думите, но знаеше за какво говоря и на лицето й неочаквано се изписа съжаление.
— Значи — промълви изумено — досега нищичко не си чувал?
Това беше истинско прозрение, все едно откри, че наглед нормалният човек пред нея е бил глух през целия си живот и внезапно е бил одарен със слух. Но и за мен впечатлението беше не по-малко остро. Можех да го сравня с чудодейно придобиване на ново сетиво или пък с шесто чувство, което се развиваше с всеки изминал ден.
Щом вече знаех какво да търся, започнах да го намирам навсякъде.
Скалите, дърветата, животните в този свят се сливаха в някаква обща песен, извисяваща се над самостойното им съществуване. Беше невероятно, прекрасно. Планетата ми пееше, шепнеше ми.
Хората също, но с тях беше по-трудно, защото собствената им психическа активност отчасти заглушаваше мелодията, толкова тиха и изящна бе тя, а и е почти невъзможно да се отнесеш към човека безпристрастно, както към камък, храст или стрък трева. Ала в същото време всяко живо същество беше уникално и с нищожно усилие за съсредоточаване вече не само усещах, но и можех със затворени очи да си представя мислената карта на околността — където и да се намирах.
Осъзнах какъв е ключът към тайнствената сила. Микроорганизмите на Лилит бяха във всяка моя клетка, вероятно дори във всяка молекула, и незнайна енергия ги свързваше с всеки друг микроб на планетата. Точно това взаимодействие виждах, долавях и чувах. Значи хората с дарбата също го виждаха, долавяха и чуваха.
Надзирателят чувстваше каквото чувствах и аз, но можеше и да изпраща послания чрез влезлите в симбиоза с него миниатюрни същества до същите като тях в другия човек или в камъка, да речем. Значи, магистърът умееше да прави това в още по-дребни подробности — навярно съзирайки отделните органи и системи в човешкото тяло и заповядвайки на клетките да се променят.