66 градуса северна ширина

Полицията направи всичко възможно да намери убиеца. Единствената улика беше светлорус косъм, от който можеше да се извлече частична ДНК картина. Магнъс бе убеден, че виновникът е мащехата им, но се оказа, че по това време, тя била в леглото на някакъв техник по климатични инсталации. След като полицията се отказа от по-нататъшно разследване, Магнъс прекара дълги часове в опити да разреши случая сам. В крайна сметка успя да открие един мистериозен брадат орнитолог, който бил забелязан да се навърта около къщата. Но новият потенциален свидетел не беше видял или чул каквото и да било. А и нищо не го свързваше с Рагнар.

Поредната задънена улица.

Магнъс така и не се отказа, но вниманието му винаги бе насочено към Америка, където баща му явно нямаше никакви врагове.

Докато в Исландия имаше врагове. Ако Халгримур обвинява Рагнар за алкохолизирането на дъщеря си и за смъртта й, той със сигурност може да се брои за враг на Рагнар.

Ето защо Магнъс трябваше да говори с Унур Агустсдотир и да отвори капака на тъмната кутия от миналото.

— Магнъс?

— Аз! — той видя ниска руса жена с уморено лице и приветлива усмивка.

— Шарън Пайпър — тя му подаде ръка и той я стисна.

— Добре ли пътува?

— Кацнахме с доста друсане заради вятъра. Имате ли изобщо дървета на този остров? Все едно се озовах на луната.

— Чувал съм, че казвали на американските войници, преди да ги пратят тук, че към всяко дърво е привързана по една руса девица.

— Ти затова ли дойде?

— Аз всъщност съм исландец — каза Магнъс. — Живея в Щатите от дванайсетгодишен, но дори и на мен ми трябваше време да свикна. Можем ли да отидем направо в полицейската централа, или искаш първо да минеш през хотела?

— Давай по работа.

Докато пътуваха по трийсетте километра права отсечка между Кефлавик и Рейкявик, Магнъс стискаше здраво волана с две ръце, за да не ги издуха вятърът от пътя.

— Цялата страна ли е такава? — попита Пайпър, загледана през прозореца към кафявата вулканична сгурия.

— Не цялата — отвърна Магнъс. — Преди няколко хиляди години имало голямо вулканично изригване. Вече се вижда къде мъхът е започнал да пробива през лавата. След още няколко хиляди години, той ще стане на почва и ще поникне трева.

— Не мислиш ли, че за още няколко хиляди години човешкият род съвсем ще съсипе земята?

— Ами… не — отговори Магнъс. Пайпър явно е ченге-еколог. Това беше нова порода за него, макар да подозираше, че Исландия е пълна с такива.

— Уж е минало толкова много време, а сякаш изригването е станало преди година, или дори вчера. Как живеят тези хора тук?

— Исландците са корав народ. През осемнайсети век имало друго изригване и цялата страна била покрита с пушилка в продължение на няколко години. Растенията и добитъкът измрели, а населението спаднало до под трийсет хиляди души. Но дори тогава те не се отказали — останали си тук.

— Те ли? — попита Пайпър. Защо казваш „те“?

— „Ние“ имам предвид — усмихна се Магнъс. — В известен смисъл се чувствам като чужденец в собствената си родина.