Годината на Кобрата [bg]

Усетих ръце на раменете си, пръсти в ръкавици докоснаха лицето ми. Станах, другите две фигури продължаваха да ме гледат в тъмното. Не можех да различа лицата им, но улових тъгата им. Знаех, че съм достигнал края. Историята беше завършена, славата бе отминала. Това, което трябваше да направя сега, бе да завърша каквото трябва, както се одира закланото животно и кожата се прибира. Оттеглих се в тъмнината, надолу по осеяния с отломки някогашен бряг, през скалистата пустиня и обратно в лагера. Побутнаха ме леко сред дърветата, след което придружителите ми изчезнаха. Запрепъвах се към палатката, където взех оставената на един камък купа с вино и запих жадно. После се стоварих в леглото и заспах непробудно.

На следващата вечер се събудих и едва успях да стана. Набила вече се бе заела с работа и ме погледна странно.

— Какво стана снощи?

— Не знам — отвърнах уморено. — Виното, мисля, че наемникът и синът му са ни упоили. Посред нощ имах видения.

— Какви видения?

Посочих входа на палатката.

— Доведи Джарка.

Той дойде след няколко минути, седнах на леглото и им разказах за случилото се. Джарка седеше с отворена уста.

— Видял си го? — не повярва на ушите си той. — Срещнал си Ехнатон?

— Вече не е Ехнатон. Вече не е фараон на Египет, а прокажен, отшелник, който плаща за множеството си грехове.

— А какви са новините?

— Тутанкамон е мъртъв.

— Момчето фараон! Не е вярно, не може да бъде! — ахна Джарка. — Беше здрав и весел…

— Всичко — отвърнах аз, — което направихме тук, всичко, което се е случило в Тива, е работа на лорд Ай. Подозирахме. Сега го признаваме. Изпратен бях далече от Египет, за да може Ай да си играе игричките. Сега сме в сърцето на пустинята и нищо не можем да направим — свих юмрук и го размахах. — Ако се измъкнем, ще си разчистим сметките.

— Проследиха ли те снощи? — попита Набила. — Мерире и Вечерните прилепи трябва да са забелязали движението, ако лагерът ни е толкова зорко наблюдаван.

— Те още не са толкова близо. Както винаги, Ехнатон е умен и проницателен. Кой ще забележи фигура, която изчезва от лагера в края на нощта? Както и да е, Ехнатон вече го няма. Онова, което ние трябва да направим — погледнах и двамата сериозно, — е да оцелеем. Сред нас има предател, убиец. Скоро ще удари. Щом напуснем тази долина, не се съмнявам, че опасностите ще ни дебнат от всички страни. Трябва да бъдем разумни и бдителни.

— Толкова лесно — прошепна Набила, — прекалено лесно. Пихме от онова упоено вино миналата вечер, но никой не забеляза. Можехме да пием отрова — скочи на крака, отиде до входа на палатката и погледна навън. — Ще оцелеем ли? Мислите ли, че ще успеем?

Погледнах прекрасното й тяло, дългите вълни коса и си спомних онзи глас, шепнещ предупреждения в нощта. Набила очевидно беше развълнувана. Като всяка жена, в лицето на опасността тя се концентрираше върху дребните неща. Слава на боговете, защото точно тази отдаденост всъщност ни спаси.