Съдбовният кораб [bg]

— Рейн? — колебливо попита тя. — Рейн! — Гласът ѝ се пречупи. — И си жив? Слава на Са! — Тя изтича до него и падна на колене. Той се протегна нагоре, за да хване ръката ѝ.

— Тя е жива — каза той. — Бях прав. Драцената е жива.

Преди да успее да отговори, бяха прекъснати от продължителен вой. Рейн видя как Кефрия се освободи от насъбралите се зяпачи и се затича по кея към Силдин. Коленичи до него, сетне взе момчето си в прегръдката си.

— О, слава на Са, той е жив. А Малта? Къде е Малта, къде е дъщеря ми?

Рейн изрече тягостните думи.

— Не я намерих. Боя се, че е загинала в града.

Като надигащ се вятър, викът на Кефрия се надигна в гърлото ѝ, докато не прерасна в пронизителен писък на отрицание.

— Не, не, не! — проплака тя. Силдин пребледня в обятията ѝ. Чертите на упоритото малко момче, което беше спътник на Рейн по време на премеждието им, изведнъж отново се превърнаха в детско лице. Той добави риданията си към нейния плач.

— Мамо, мамо, не плачи, не плачи! — Той я задърпа, но не можа да спечели вниманието ѝ.

— Тази, която наричате Малта, не е мъртва — остро ги прекъсна драцената. — Спрете това мяукане и прекратете емоционалното си затъване.

— Не е мъртва? — възкликна Рейн.

Силдин повтори думите му като ехо. Той сграбчи виещата си майка и я разтърси.

— Мамо, слушай, не чу ли какво каза драцената? Каза, че Малта не е мъртва. Спри да плачеш, Малта не е мъртва. — Той обърна сияещ поглед към Тинтаглия. — Можеш да вярваш на драцената. Докато ме носеше, можех да усетя мъдростта ѝ през кожата си!

Думите на Силдин се удавиха в нарастващия хор от разговори на кея зад тях. Някои хора възкликваха в удивление.

— Той проговори!

— Драконът проговори!

— Чу ли това?

Някои кимаха с изненадано съгласие, а други настояваха да разберат какво имаха предвид приятелите им.

— Нищо не чух.

— То изпръхтя, това е всичко.

Сребърните очи на Тинтаглия се замъглиха от погнуса.

— Съзнанията им са твърде малки дори да говорят с моето. Човеци! — Тя изпъна дългия си врат. — Отмести се, Рейн Купрус. Приключих с теб и вида ти. Задължението ми е изпълнено.

— Не! Почакай! — Рейн се освободи от майчината хватка върху ръката си. Дръзко хвана ноктестия връх на блестящото крило на Тинтаглия.