Конан Непобедимия [bg]

Аманар седна и внимателно притисна кристалното ковчеже в скута си.

— Донесохте ли онова, за което ви изпратих? — каза той.

Сита пристъпи напред.

— Да, донесоха го, господарю.

Съществата С’тара поднесоха пищно украсено ковчеже от майсторски изковано злато, чийто капак бе инкрустиран със скъпоценни камъни.

Магьосникът си наложи да го отвори бавно, ала въпреки това пръстите му трепереха. Един след друг четири камъка, поставени върху медальони от злато и сребро, подобни на които никой простосмъртен не бе виждал, бяха небрежно захвърлени върху украсения с мозайка под. Кървавочервен рубин с големината на два човешки палеца. Диамант, черен като крилото на гарван и голям колкото кокоше яйце. Златно сърце, подобно на кристал, извадено от земните недра тъкмо в тази форма. Сложна плетеница в бледосин цвят, която можеше да реже диамант. Всички тези неща нямаха никаква стойност за него. Ръката му обаче видимо се разтрепери, когато пое последния, най-важния медальон. Дълъг колкото показалец на мъж, отрязан до последната става, с наситено черен цвят на мрак в полунощ, изпълнен с червени петънца, които диво танцуваха в глъбините му… Дланта на Аманар покри камъка — това беше медальонът, който не трябваше да попада у Морат-Аминее.

Магьосникът блъсна златното ковчеже настрана.

— Изхвърли тези неща, Сита.

Телохранителят С’тара се поклони и събра медальоните.

С жест, граничещ с нежност, Аманар обви тъмния камък в коприна, постави го в кристалното ковчеже, затвори капака и въздъхна с облекчение. Най-сетне бе придобил сигурност. Дори Морат-Аминее нямаше да бъде способен да открие какво има в ковчежето, поне за известно време. А преди да направеше опит да узнае, той щеше да намери ново убежище, далеч, ненаказано далеч, където богът-демон никога нямаше да се досети да го потърси.

Сграбчил здраво кристалната кутия, Аманар насочи вниманието си към жените, които лежаха пред него, притиснали лица към разноцветните плочки на пода. С лениво задоволство магьосникът отбеляза, че треперят.

— Откъде намерихте тези жени? — попита той.

Сураса, предводителят на набега, вдигна покритата си с люспи глава. Тъмното му лице бе напълно безизразно, а думите, които произнесе, прозвучаха като съскане:

— Преди да влезем в Шадизар, господарю, ние повторихме думите, което ти ни каза, и изядохме прахчетата, за да задейства магията и никой да не ни види, когато влизаме.