Конан Непобедимия [bg]

Огромните му рамене се изправиха, той отметна глава и изкрещя:

— Не се боя от теб, магьоснико!

Студено, звънтящо ехо долетя обратно до него: „От теб, магьоснико!“. Младежът се навъси и пришпори коня си нагоре по планинския склон.

Шатрата на Карела, блеснала с червените си ивици, бе опната върху равно каменисто парче земя. Облечените в пъстроцветни дрехи разбойници вече бяха запалили огньовете, върху които щяха да приготвят вечерята си, и си подаваха каменните съдове с кил.

— За какво беше това крещене? — извика Абериус, когато Конан скочи от коня си.

— За нищо — каза Конан.

Мъжът с лице на невестулка предпазливо доведе групичка главорези пред него. Конан случайно постави ръката си върху обвитата с кожа дръжка на сабята си, но споменът за това как бе използвал това оръжие срещу Крато, накара брадатите, загрубели и нарязани с белези лица на мъжете да приемат почтително изражение.

— Някои от нас си мислят за онези войници — каза Абериус.

— По-точно ти — измърмори някой, но Абериус не му обърна внимание.

— И какво си помислихте? — попита Конан.

Абериус се поколеба и се огледа, като че търсеше подкрепа. Никой не му предложи подобно нещо, но той продължи:

— Никога по-рано не сме идвали в тези планини, освен да се скрием по проходите за един ден. Няма място къде да се разпръснем. Трябва да вървим там, където позволяват планинските канари, а не където желаем. При това пет пъти по-многобройна войска върви по петите ни. Пътят за отстъпление е затворен.

— Ако си загубил желание да вървиш — каза Конан, — напуснѝ. Все ми е едно дали ще продължа сам, или с вас.

— Да, и ще сам ще вземеш медальоните — излая Абериус. — И ще прибереш всичко останало. Много ли ти се иска да те напуснем!

Сапфирените очи на Конан измериха с презрение лицата на разбойниците. Дори Абериус трепна под силата на този страшен поглед.

— Решавайте сами. Или ще се изплашите от войниците и ще избягате, или ще преследвате медальоните. Или едното, или другото. Не може да изберете и двете неща едновременно.

— Ако ни завлечеш до място, където войниците могат да ни пленят — започна Абериус, — няма да останеш жив…

Конан го прекъсна:

— Направете както намерите за добре. Утре сутринта аз ще продължа да преследвам медальоните. — Той си проби път сред групата им. Мъжете съпроводиха стъпките му с раздразнено мърморене.

Кимериецът се зачуди как ли щеше да е по-добре за него — ако те си заминеха, или ако останеха. Неговото мнение беше, че те нямат никакви права над медальоните, но след като бяха навлезли в планината, той поне можеше да се възползва от способността на Абериус да открива следи. Този човек можеше да различи кога копито е оставило следа върху камъка и кога той просто се е търкулнал. Ала Конан можеше да разчита на тази способност само в случай, че бандитът с лице на невестулка не вземе решение да забие нож между ребрата му. Мускулестият млад кимериец въздъхна тежко. Онова, което бе започнало като проста, макар и зрелищна кражба, бе пораснало до размерите на огромно кълбо със змии в тъмна яма и той изпитваше нелекото чувство, че все още няма никаква представа за бъдещите изненади и превратности на съдбата.