Деца от кръв и кости [bg]

Стомахът ми се свива в остра болка, когато споменът за един изгорял труп кристализира пред очите ми. Опърлена кожа се отлепя от всеки крайник и с всеки свой дъх все още усещам зловонието на овъглена плът.

Те са на по-добро място — опитвам се да успокоя съвестта си аз. — Ако духовете им са се издигнали в алафиа, тогава смъртта ще е почти подарък. Но ако са страдали прекалено много, преди да умрат…

Затварям очи и се опитвам да преглътна тази мисъл. Ако болката при смъртта им е била прекалено голяма, духовете им няма да се издигнат към следващия живот. Ще останат в апади, вечния ад, и ще преживяват отново най-голямата си болка.

Когато слизаме на каменистата пясъчна ивица, Тзеин помага на Амари, докато аз се грижа за тате. Обещах, че няма да объркам нещата. А сега цялото ни село е в пламъци.

Взирам се в острите камъни, защото не мога да срещна погледа на тате. Той трябваше да ме продаде на пазара за работна ръка. Ако го беше направил, най-после щеше да живее спокойно. Мълчанието му само засилва нещастието ми, но когато той се навежда, за да ме погледне, в очите му има сълзи.

— Не можеш да избягаш от това, Зели. Не и сега. — Тате хваща ръцете ми. — Тези чудовища отнемат дома ни за втори път. Нека да е за последен.

— Тате? — Не мога да повярвам на гнева му. След Нападението не е изрекъл и дума срещу монархията. Мислех, че се е отказал да се бори.

— Ако нямаме магия, те няма да се отнасят към нас с уважение. Трябва да знаят, че можем да отвърнем на удара им. Ако те изгарят нашите домове, и ние ще изгаряме техните.

Челюстта на Тзеин увисва и той отстъпва назад, срещайки погледа ми. Не сме виждали този човек от единадесет години. Не знаехме, че още е жив.

— Тате…

— Вземете Найла — нарежда той. — Стражите са наблизо. Нямаме много време.

И той посочва към северния бряг, където петима души в брони на кралски стражи отвеждат оцелелите. Проблясващите пламъци осветяват знака върху шлема на един от войниците. Капитанът… същият, който преследваше двете ни с Амари. Той изгори дома ми до основи.

— Ела с нас — настоява Тзеин. — Не можем да те оставим.

— Не мога. Само ще ви бавя.

— Но, тате…

— Не — прекъсва го баща ни, изправя се и слага ръка на рамото му. — Мама Агба ми разказа за видението си. Вие тримата ще водите тази битка. Трябва да стигнете до Кандомбле и да разберете как да върнете магията.

Гърлото ми се свива. Стискам ръката на тате.

— Те вече ни намериха веднъж. Щом търсят нас, ще искат да хванат и вас.

— Дотогава отдавна ще сме си отишли — уверява ме Мама Агба. — Кой би могъл да избегне стражите по-добре от един Прорицател?

Тзеин поглежда от нея към тате и обратно, стискайки зъби, за да запази изражението си неутрално. Не знам дали може да остави тате. Тзеин не знае къде е мястото му, когато не защитава другите.