Подземен свят [bg]

Абърлайн разпери ръце.

— Да му се не види, Обс. Хайде, размърдай се. Отиваме в Стария Никъл.

След час клетият Обри Шоу изглеждаше още по-отчаян. Първият му свидетел — дриплата, видяла мъжа в роба — я нямаше никаква.

— Изчезнала е като митичния мъж в роба — мърмореше Обри, макар и двамата да знаеха, че скитниците в гетата често си събират багажа и се преместват другаде.

Извадиха истински късмет, че откриха втория свидетел. Слава богу, иначе Обри щеше да се срине съвсем.

— Ето я — процеди той през крайчеца на устата си, когато наближиха номер 32.

На стълбите пред висока опушена сграда седеше окаяна жена. Погледна ги с абсолютно безизразни очи. Притискаше бебе към голата си гърда.

Обри се прокашля и се втренчи в обувките си. Абърлайн направи отчаян опит да си придаде вид на врял и кипял светски мъж, но не успя. С почервеняло лице впери заинтригувано очи в простора над главите им. И двамата свалиха шапки като същински джентълмени.

— Извинете, мадам — подхвана Абърлайн. — Споделили сте с колегата ми, полицай Обри Шоу, че сте видели нещо в нощта на ужасното двойно убийство в Стария Никъл. Така ли е наистина, или се лъжа?

— Божке! — усмихна се тя и разкри зъби като изронени надгробни паметници. — Бива си те в приказките!

Абърлайн не разбра дали му се присмива, или наистина го хвали, но лицето ѝ се поразведри малко и погледът ѝ поомекна, затова реши да използва предимството.

— Мадам, видяхте ли мъж да тича по тази улица в нощта на убийството?

Тя сякаш се замисли, вгледана в главата на бебето. Намести детето на гърдата си и вдигна очи към полицаите до стълбището.

— Да.

— И той просто тичаше?

— Да.

— Как изглеждаше?

Тя изсумтя презрително.

— Вече казах на приятеля ти, че не мога да си спомня, докато не получа няколко пенита.

— Беше ме обсебил мъжът в робата! — Обри вдигна отбранително ръце, почервенял повече от обикновено.

— Или си скръндза? — предположи Абърлайн.

— Откъде да знам, че ненадейно ще се заинтересуваш от някой си, хукнал по улицата? И защо всъщност си толкова любопитен? Вероятно просто е видял кръвта или призрака с дългия нож и е решил да си плюе на петите. Както би направил всеки на негово място.

Абърлайн вече не го слушаше. Качваше се по стълбите да изсипе шепа монети в дланта на жената, галантно извръщайки лице от голата ѝ гръд.

— Е, мадам, ще ми кажете ли сега как изглеждаше мъжът?

Тя се взря в дланта си, сякаш се питаше дали да не продължи да шикалкави, но явно се отказа.

— Носеше костюм и имаше гъсти мустаци като на принц Албърт, преди да се спомине, мир на праха му. И беше с бухнали бакенбарди като твоите.