Подземен свят [bg]

— Е, кого виждат очите ми? — процеди през зъби той. — Полицай Фредерик Абърлайн от Четвърти мерилбоунски отдел! Също доста далеч от района си, който може да си вземе намеците и да ги навре там, където не огрява слънце!

— Какви намеци? — учуди се Абърлайн. — Казвам ти направо, друже, че те спипах да кръшкаш.

Вярно беше. И двамата полицаи бяха далеч от районите си, защото се намираха в кръчмата „Зеленият мъж“ на Риджънт Стрийт. Абърлайн предвиди, че вероятно ще открие Обри тук, след като го нямаше на поста му, а се водеше редовен клиент на пивницата. Обри бе запален по крикета, а „Зеленият мъж“ бе свърталище на играчи и любители. На витрината бяха подредени бухалки, топки, пилони за вратички и прочее принадлежности, което несъмнено устройваше Обри, защото можеше да се наслади на бирата, без през стъклото да наднича гражданството и да сочи с пръст фантето, отдъхващо си с напитка от служебния дълг.

— Не кръшкам — възрази той.

— Как го наричаш тогава? Клинчене? Или свърна от пътя и краката сами те доведоха в кръчмата да изгълташ халба бира? Пак си е кръшкане, нали?

Обри оброни глава.

— Не е кръшкане. По-скоро е усамотяване. Не, чакай, усамотяване е. Това е точната дума.

— И защо ти е да се усамотяваш, Обс?

Абърлайн седна на бара до него. Барманът в чиста бяла престилка приближи, но той го отпрати с ръка, защото Сърцатия Фреди не пиеше по време на работа.

До него Обри разкопча горния джоб на куртката си, извади сгънат лист и му го подаде. Груба имитация на крещящо вестникарско заглавие бе надраскана с ръкописни букви в горния му край. „Виждали ли сте този човек?“ Отдолу имаше рисунка с въглен на мъж в роба, който държеше невъзможно дълъг нож.

— Момчетата в управлението се забавляват доста за моя сметка — осведоми го тъжно Обри.

— Защо?

— Двойно убийство в Стария Никъл. Сигурно си чул. Имам свидетел, който е видял…

— Мъж в роба. Да, чух.

Обри разпери сърдито ръце.

— Виждаш ли? Точно това имам предвид. Цял Лондон знае за странния ми мъж в роба с много дълъг нож. Целият проклет Лондон знае, че търся мъж, дегизиран в роба и с дълъг нож, но го е видяла само някаква си дрипла от гетото. От друга страна… — погледна изкосо Абърлайн — знаят и за твоя изчезнал труп, Фреди. Ще ме извиниш, друже, но когато чух невероятната история за липсващото тяло, се обнадеждих, че ще отвлече вниманието от мен.

Абърлайн се засмя сухо.

— Голям късмет, а?

— Да. Затова си тук, нали? И на теб са ти потънали гемиите?

— Не. Всъщност твоят мъж в роба изникна в моя случай с изчезналото тяло. Представяш ли си?

Смаяното изражение на Обри тутакси се смени с отвращение.

— О, да, разбирам играта ти. — Погледна над рамото на Абърлайн, сякаш очаква да види подигравчии, скрити в сенките на кръчмата, и да чуе присмехулен кикот. — Кой те подучи?

— По-кротко, Обри. Наистина вярвам, че мъжът в роба съществува.

— Е, значи си първият. И единственият. Както казах, освен дриплата никой друг не го е видял. Разпитах всички търговци на пазара в Ковънт Гардън. Разпитах и половината местни в Стария Никъл. Мъж в роба и с дълъг нож би трябвало да се набива в очи, нали? Но не. Никой не го е видял. С изключение на въпросната свидетелка. Все едно се е появил и… е потънал вдън земя.