Подземен свят [bg]

Сетне тримата мъже огледаха къщата от другата страна на улицата. Иззад спуснатите кепенци мъждукаше приглушена светлина. Иначе нямаше други признаци за живот освен…

Призрака забеляза бледа сянка да се мярва през прозореца на предната врата. Вдигна ръка — „Чакайте тук“ — и прекоси бързо шосето, принуден да се задоволи само с представата за разярените изражения на двамата мъже, че новобранецът ги командва. Нищо и никакво момче. Индиец при това. Пришълец.

Изкачи се тихомълком по стълбите, сниши се и долепи ухо до вратата. Отвътре чу гласове да се отдалечават по коридора. Натисна бравата, но откри, че е заключена, и се втурна обратно към кабриолета.

— Не е сама — каза на Марчънт и Харди. — Мисля, че вътре има фантета.

— Отдавна не съм ступвал полицайче — изръмжа Харди със зловеща усмивка. Златният му зъб проблесна заплашително в мрака.

— Предполагам, че са в някоя от задните стаи — продължи Призрака. — В кухнята вероятно. Най-добре да проучим колко са, преди да нахлуем.

— Да проучим, а? — озъби се Харди. — Защо да не го направим другояче? Да похлопаме на вратата и да ги изненадаме?

Месинговите боксове засияха, докато изпълняваше бързо кроше, в случай че се съмняват каква точно изненада има предвид.

— Възможно е да са повече от нас — предупреди Призрака, обръщайки се към Марчънт. — Все пак сме само трима.

Най-сетне чиновникът реши да се намеси.

— Да… Харди, прибери тези страшилища, преди да ги забележи някой. На площада живеят почтени хора. Индиецо, ти върви зад къщата. Ние с господин Харди ще чакаме да ни дадеш знак, че е безопасно да дойдем. Ще влезем през предната врата, Харди, а ти ще се погрижиш никой да не се измъкне от задната. Така ли ще действаме?

Другите кимнаха. Призрака демонстрира как надава вик като сова и прекоси бежешком страничната уличка край оградата на къщата, докато откри порта към двора. Сигурно беше заключена, но той дори не си направи труда да пробва. Озърна се наляво и надясно, подскочи, сграбчи декоративния парапет и пъргаво се покатери върху оградата. Сниши се и застина неподвижно за миг-два — тъмен силует на фона на гранитносивата нощ — наслаждавайки се на мимолетен момент на волност и гордост в живот, лишен от подобни чувства. Прииска му се да е с робата си и да усеща тежестта на скритото острие под лакътя си, но засега трябваше да се задоволи само с майсторското прокрадване.

Моментът отмина и той се прехвърли безшумно от другата страна. Изчака в сенките на храстите очите му да свикнат с новия, не толкова злокобен мрак. Пред него имаше градина — добре поддържана, очевидно „еротичните снимки“ се отплащаха добре — а вляво се издигаше задната стена на къщата. Тръгна натам; воден от сиянието на лампите вътре, се ориентира кой е кухненският прозорец и приклекна под него, позволявайки на нощта да го обгърне. После — много, много внимателно — надникна през стъклото.