Подземен свят [bg]

След него вероятно вървеше още един. Вероятно и двама — Смит и Харди. Чудесно, каза си Призрака, защото точно там искаше да бъдат.

Надявам се, че обичате дългите разходки, приятели, помисли си той и продължи напред, ту по-бързо, ту по-бавно, за да затрудни възможно повече живота на преследвачите, без да издава, че е наясно с присъствието им.

Накрая стигна до тунела. Гъмжилото по улиците отдавна бе оредяло, разбира се. Пред него Харди Две беше почти самотна фигура. На няколко крачки от входа на тунела той спря, преструвайки се, че си завързва обувката. Призрака заслиза по стъпалата към ротондата. Цел ден бе прекарал под земята, сега щеше да прекара и нощта в недрата ѝ.

Стигна дъното и застана сред занемарените изваяния и барелефи — някога изящни и бляскави, сега изронени и нащърбени — и впери поглед нагоре, уж да се наслади на гледката. Чу, разбира се, как опашките му се притаяват в сенките на стълбището. Усмихна се. Добре. Много добре. Искаше да видят къде живее.

— Чакай посетители през следващите дни — каза той на Маги по-късно.

Вече бе нагледал Чарли и му беше дал хляб. Навести и Джейк и със задоволство установи, че кракът му се възстановява. После продължи напред, все по-навътре в гробовния мрак на тунела, подминавайки ниши, претъпкани с увити в дрипи тела.

Някои спяха, други го наблюдаваха с ококорени очи; трети го поздравяваха: „Здрасти, Бхарат“, „Привет, момче“, или просто му махваха с ръка.

Някои познаваше по име, други — по занятието им. Оли например беше „търсач на тор“, което значеше, че събира кучешки изпражнения и ги продава на Бърмондси Маркет; имаше навик обаче да носи находките си и вкъщи. Призрака затаи дъх, когато минаваше край него, но все пак вдигна длан за поздрав. Мнозина имаха свещи и той беше благодарен за светлината; други нямаха и лежаха, зъзнейки в мрака, сами с болката си в очакване на хладното утро и началото на новия ден на сломяващо духа оцеляване в Лондон — най-напредничавия град на света. Бляскавото бижу на великата империя на Нейно Величество.

Най-сетне стигна до Маги, която стъкваше малък огън. Сигурно цяла вечер беше пълнила с чорба купите на обитателите на тунела, помолили я за вечеря. Всички получаваха храната си — „кльопачка“, както я наричаха — със смесица от признателност и благоговение и обсипваха Маги с благословии; често обаче поглеждаха уплашено към непрогледното дъно на тунела, където светлината губеше битката със сенките и в буквален и преносен смисъл царуваше тъмнина, и благодаряха Богу за индийското момче — Бхарат за едни, „момчето на Маги“ за други — което бе въдворило ред в дома им, за да спят по-спокойно в нишите си нощем.

Маги и Призрака седяха рамо до рамо, облегнали гръб на влажната стена на тунела. Гаснещият огън мъждукаше пред тях. Маги сви колене и ги обгърна, за да се стопли. Дългата ѝ посребряла коса — наричаше я „вещерската ми коса“ — се стелеше върху мръсната ѝ сива пола и обувките ѝ нямаха връзки, но тя твърдеше, че така ѝ е по-добре. Винаги повтаряше колко мрази да се чувства „овързана“. Някога, много отдавна — „преди да си бил дори искрица в утробата на майка си“ — бе видяла картини, изобразяващи жени от Ориента с пристегнати стъпала. Оттогава винаги ходела с обувки без връзки. Маги никога не оставаше безразлична към участта на сродните си души.