Дългият път към дома [bg]

— Едно време го зареждахте с бира — спомни си Клара, докато вървеше след бившия си преподавател. — Правехме си купони във вашето ателие всеки петък след лекциите.

— Да. Но вече не мога. Нова администрация. Нов правилник. Лимонада?

Протегна ръка с бутилка бира в нея.

Клара се разсмя и прие питието.

— Всъщност аз бих предпочела лимонада, ако имате — каза Мирна, чиято уста бе пресъхнала след цяла сутрин обикаляне от галерия на галерия в жегата на Торонто.

Професор Маси подаде лимонада на другата си гостенка, след което отново се обърна към Клара.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— А, със същото, с което и на Питър — отговори художничката и се отпусна на дивана. Коленете й веднага подскочиха чак до раменете, а по панталоните й пръсна бирена пяна.

Трябваше да е по-добре подготвена. Все пак сядаше на същия онзи диван, на който седяха като студенти преди толкова много години.

Професор Маси предложи на Мирна стол, но тя предпочете да обикаля ателието и да разглежда картините. Питаше се дали професорът ги бе нарисувал всичките. Изглеждаха добри, но цък тъмнокожата книжарка бе купила творба от серията „Вагините воини“ на Клара, така че едва ли можеше да мине за кой знае какъв познавач на изкуството.

— Е — започна професорът, като седна на един от столовете срещу Клара, — с Питър си говорихме най-вече за другите студенти и за преподавателите. Питаше за някои от любимите си учители. Много от тях вече ги няма. Починаха. Няколко са загубили разсъдъка си, като например горкия професор Норман, макар да не бих казал, че е бил любим учител на някого. Иска ми се да вярвам, че са били виновни изпаренията от боите, но май всички знаем, че той си дойде побъркан и работата тук едва ли е помогнала състоянието му да се подобри. Самият аз се разминах, без да ме забележи никой, защото се задоволих с посредствена кариера и винаги се съгласявах с администрацията на колежа.

Възрастният мъж се разсмя, сетне млъкна. Имаше нещо в настъпилата тишина, което накара Мирна да обърне гръб на статива с празното платно и да погледне Клара и бившия й преподавател.

— И все пак какво ви доведе тук? — попита професор Маси накрая.

Изрече думите тихо и внимателно.

Сините му очи се спряха върху Клара и сякаш я обгърнаха в балон. Щит. Нищо не можеше да й навреди. Мирна разбра защо професор Маси бе любим преподавател на толкова много студенти. И защо щяха да го запомнят заради много по-важни неща, а не просто заради „пресъздаването на визуалния свят върху платното“.

— Питър изчезна — отрони Клара.