Парижката книжарница

— Некадърници! Слепци! Магарета! — ругаеха ги яростно англичаните от тъмнозелената лодка.

— Монархисти! Неверници! Главорези! — отговаряше им Макс с предрезгавял от плач глас и се секнеше силно след всяка ругатня.

Пердю успя да обърне „Литературната аптека“, за да не препречва пътя на останалите, и пожъна ръкопляскания. Те идваха откъм къща лодка под наем, заета от три жени по бански.

— Ахой, книжари и лекари от спешна помощ! Устроихте ни грандиозен речен балет!

Пердю натисна лоста и учтиво поздрави дамското трио с три сирени. Жените продължиха да им махат, докато лодката им с лекота изпреварваше книжния кораб.

— Следвайте дамите, господин капитан. При Сен Маме трябва да завием надясно. Хайде, дясно на борд, както се казва — нареди Макс и скри зачервените си от плач очи зад натруфените очила на мадам Боме. — Там ще намерим филиал на моята банка и ще напазаруваме. Мишките във вашия буквен шкаф се бесят от глад.

— Днес е неделя.

— О! Е, добре. Още самоубийства на мишки.

В мълчаливо разбирателство двамата се правеха, че онзи момент на отчаяние въобще не го е имало.

Колкото повече денят се приближаваше към нощта, толкова повече птици кръстосваха небето — сиви гъски, патици, рибари. Крякайки весело, те бързаха към местата за спане по пясъчните плитчини и крайбрежните храсталаци. Пердю беше възхитен от хилядите варианти на зеленото, които откриваше. И всичко това през цялото време се е крило толкова близо до Париж!

Наближиха Сен Маме.

— Мили Боже, какво става там? — изненада се Пердю.

Речното пристанище беше препълнено с кораби от различни големини, наредени плътно един до друг, с вимпелите на поне дузина страни. На палубите седяха безброй жени и мъже и вечеряха. И всички, без изключение, се взираха смаяни в белия книжен кораб.

Пердю се изкуши да натисне газта.

Макс Жордан проучваше картата.

— Оттук можем да тръгнем във всички посоки на света. На север към Скандинавия, на юг към Средиземно море, на изток и нагоре към Германия.

Вдигна глава, за да види речното пристанище.

— Все едно паркираме заднешком пред единствената сладоледаджийница в града посред лято. Всички ни зяпат. Вижте, там са кралицата на бала и богатият ѝ годеник с охраната си.

— Благодаря, много ме успокоихте.

Пердю намали скоростта и започна да се приближава към пристанището. Беше наясно, че се нуждае от място. От много място. И го намери. В самия край на пристанището, където беше вързан един-единствен плавателен съд. Тясна британска лодка, боядисана в тъмнозелено. Акостирането им се удаде още при втория опит. Пак се блъснаха в английската лодка, но този път много по-нежно. От кабината изскочи изнервен мъж с полупразна чаша вино в ръка. Другата половина от виното се бе разляла по халата му. Заедно с малко картофи и сос.

— Какво, по дяволите, сме ви направили, та постоянно извършвате покушения над нас?

— Извинете! — извика Пердю. — Ние… ами… Обичате ли да четете?

Макс взе със себе си книгата за възлите. Върза корабчето с въжето от кърмата и го закрепи със скобата, като през цялото време поглеждаше в книгата. Изхаби много време, но отказа да приеме помощ.

През това време Пердю събра десетина английски романа и ги даде на англичанина. Той ги прегледа и подаде ръка на книжаря.

— Какво му подарихте? — попита Макс.

— Отпускаща литература от библиотеката на среднотежките чувства — отвърна шепнешком Пердю. — Когато човек се гневи, няма нищо по-добро от криминален роман, в който от всяка страница пръска кръв.

Докато вървяха по понтоните към пристанищното бюро, Пердю и Жордан се чувстваха като момчета, които за първи път са целунали момиче и са се отървали живи. Невероятно вълнуващо преживяване.

Надзорникът на пристанището, едър мъж с изгоряла от слънцето кожа на легуан[20], им показа електрическите табла, резервоарите за прясна вода и за фекалии. Поиска 15 евро аванс — толкова била таксата за престой. Нямаше друг изход: Пердю счупи съдчето за бакшиши и преброи монетите, успели да минат между порцелановите уши на котенцето.

— Синът ви би могъл да изпразни резервоара с фекалии. Тогава няма да плащате такса.

Пердю въздъхна доволно.

— Моят… син с радост ще поработи за вас.