Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
— В никакъв случай! Това е просия! Това е…
Но Макс вече се бе насочил към точно определена лодка.
— Ахой, дами! За съжаление, нашите запаси полетяха през борда и поповите лъжички ги изядоха. Да ви е останало парченце сирене за двама самотни пътешественици?
Пердю бе готов да потъне в земята от срам. Не беше редно да се говори така с жени! Особено пък мъж, който се нуждае от помощ. Какво безочие!
— Престанете, Жордан — изсъска той и хвана младия мъж за ръкава на синята риза. — Моля ви! Крайно ми е неприятно да просите. Не е редно да смущаваме дамите.
Макс се обърна и го погледна по същия начин, по който другите хлапаци бяха гледали Пердю и Виджая в ранните им години. В обществото на книгите двамата се чувстваха като две ябълки на дървото. Обаче в присъствието на други хора, особено на момичета и жени, бяха плахи тийнейджъри и нерядко губеха дар слово. Всяко парти бе мъчение. Да заговорят момиче, беше сравнимо с ритуално харакири.
— Мосю Пердю, ние сме гладни и трябва да ядем. Ще се реваншираме с приятна компания и безобиден флирт. — Огледа го изпитателно. — Помните ли как се прави това? Написано ли е в книга? — И се ухили безсрамно.
Пердю не отговори. Според младите мъже беше немислимо една жена да те доведе до отчаяние. Пердю с готовност признаваше, че с остаряването положението става все по-лошо. Колкото повече знаеше за жените и за грешките на мъжа според жената… Тези грешки започваха с обувките и съвсем не свършваха със задължителното правило да ги слуша какво говорят.
Бе преживял стотици родителски срещи в книжарницата си. Не му се искаше да си спомня какво е чул и на какво е станал свидетел…
Жените и приятелките им можеха години наред да се подиграват с начина, по който мъжът казва „здравей“. Или с панталона му. С неговите зъби. С предложението му за женитба.
— Аз обичам бял боб — промълви Пердю.
— Я стига! Кога за последен път сте ходили на среща?
— През 1992.
Не, завчера, но Пердю не знаеше дали вечерята с Катрин може да се определи като „среща“.
— През 1992? Тогава съм се родил! Колко… чудно. — Жордан помисли малко. — Окей. Обещавам да не ходим на среща. Отиваме да ядем. Ще вечеряме с три умни дами. Подгответе си няколко комплимента и теми за разговор, които се харесват на жените. Вие сте книжар и това не би трябвало да е проблем за вас. Цитирайте любимите си книги.
— Добре, щом настоявате — промърмори Пердю.
Прескочи ниската ограда, изтича до близката полянка и след минути се върна с голям букет летни цветя.
— Това е цитат.
Трите жени, този път по тениски, се казваха Анке, Корина и Ида. Немкини, към средата на четирийсетте. Обичаха книгите, но френският им звучеше ужасяващо. Пътували по реките, за да забравят, обясни Корина.
— Сериозно ли? Какво искате да забравите? Сигурно мъжете — предположи Макс.
— Не всички мъже. Само един — отвърна Ида. Устата ѝ върху обсипаното с лунички лице като на филмова звезда от двайсетте години се засмя, но само за секунди.
Очите под червения бретон издаваха мъка и надежда едновременно.
Анке забърка провансалско ризото. Аромат на гъби изпълни мъничката кухня, докато мъжете седяха с Ида и Корина на кърмата. Пиеха червено вино от трилитрова кутия и типичната за областта силно минерализирана вода.
Жан призна, че говори немски. Защото немският е първият език на всички книжари по света. Започнаха да разговарят на много приятна смесица от двата езика: той отговаряше на френски и задаваше въпросите си на език, който имаше далечна прилика с немския.
Имаше чувството, че е минал през вратата на страха и с учудване е установил, че зад тази врата не го дебне пропаст. Там имаше още врати, светли коридори и приятни помещения. Вдигна глава и се разчувства от небето над себе си. Неограничено от къщи, мачти и светлини, то бе осеяно с искрящи звезди, големи и малки, ярки и тъмни. Сякаш по небесния прозорец се бяха полепили безброй светулки. Никога не бе виждал толкова красиви звезди. Гледката беше достъпна само за парижани, осмелили се да напуснат града.
Ето го и Млечния път! За първи път бе видял звездния облак като дете, — увит в дебело яке и топло одеялце, на бретонския бряг. Сложиха го на поляна, цялата в глухарчета. Часове наред се взираше в синьо-черното нощно небе, докато родителите му празнуваха бретонския Фест-ноз[21]и се опитваха да спасят брака си. При всяка падаща звезда Пердю си пожелаваше Лирабел Берние и Жакен Пердю отново да се смеят един до друг вместо един на друг. Да танцуват гавот под звуците на гайда, цигулка и бандонеон[22], вместо да стоят отстрани със скръстени ръце и да мълчат.
21
Нощен празник с народни танци от Бретан, от декември 2012 г. в списъка на световното нематериално културно наследство на ЮНЕСКО. —Бел. прев.
22
Музикален инструмент, подобен на акордеон. —Бел. ред.