Парижката книжарница

Жените и приятелките им можеха години наред да се подиграват с начина, по който мъжът казва „здравей“. Или с панталона му. С неговите зъби. С предложението му за женитба.

— Аз обичам бял боб — промълви Пердю.

— Я стига! Кога за последен път сте ходили на среща?

— През 1992.

Не, завчера, но Пердю не знаеше дали вечерята с Катрин може да се определи като „среща“.

— През 1992? Тогава съм се родил! Колко… чудно. — Жордан помисли малко. — Окей. Обещавам да не ходим на среща. Отиваме да ядем. Ще вечеряме с три умни дами. Подгответе си няколко комплимента и теми за разговор, които се харесват на жените. Вие сте книжар и това не би трябвало да е проблем за вас. Цитирайте любимите си книги.

— Добре, щом настоявате — промърмори Пердю.

Прескочи ниската ограда, изтича до близката полянка и след минути се върна с голям букет летни цветя.

— Това е цитат.

Трите жени, този път по тениски, се казваха Анке, Корина и Ида. Немкини, към средата на четирийсетте. Обичаха книгите, но френският им звучеше ужасяващо. Пътували по реките, за да забравят, обясни Корина.

— Сериозно ли? Какво искате да забравите? Сигурно мъжете — предположи Макс.

— Не всички мъже. Само един — отвърна Ида. Устата ѝ върху обсипаното с лунички лице като на филмова звезда от двайсетте години се засмя, но само за секунди.

Очите под червения бретон издаваха мъка и надежда едновременно.

Анке забърка провансалско ризото. Аромат на гъби изпълни мъничката кухня, докато мъжете седяха с Ида и Корина на кърмата. Пиеха червено вино от трилитрова кутия и типичната за областта силно минерализирана вода.

Жан призна, че говори немски. Защото немският е първият език на всички книжари по света. Започнаха да разговарят на много приятна смесица от двата езика: той отговаряше на френски и задаваше въпросите си на език, който имаше далечна прилика с немския.

Имаше чувството, че е минал през вратата на страха и с учудване е установил, че зад тази врата не го дебне пропаст. Там имаше още врати, светли коридори и приятни помещения. Вдигна глава и се разчувства от небето над себе си. Неограничено от къщи, мачти и светлини, то бе осеяно с искрящи звезди, големи и малки, ярки и тъмни. Сякаш по небесния прозорец се бяха полепили безброй светулки. Никога не бе виждал толкова красиви звезди. Гледката беше достъпна само за парижани, осмелили се да напуснат града.

Ето го и Млечния път! За първи път бе видял звездния облак като дете, — увит в дебело яке и топло одеялце, на бретонския бряг. Сложиха го на поляна, цялата в глухарчета. Часове наред се взираше в синьо-черното нощно небе, докато родителите му празнуваха бретонския Фест-ноз[21]и се опитваха да спасят брака си. При всяка падаща звезда Пердю си пожелаваше Лирабел Берние и Жакен Пердю отново да се смеят един до друг вместо един на друг. Да танцуват гавот под звуците на гайда, цигулка и бандонеон[22], вместо да стоят отстрани със скръстени ръце и да мълчат.